В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.
Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха и от време се прозяваха.
Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.
– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?
– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.
– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?
– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.
– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.
– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.
– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.
Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.
– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.
След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:
– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?
Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.
Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.
Пламенов поклати глава:
– Не се интересувам от преводи.
– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.
Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.
– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.
– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.
Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:
– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.
Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.
– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.
– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.
– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.
– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!
– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.
В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.
– Това ли е последната ви дума?
Пламенов кимна.
– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.
Издателят се изправи и напусна заведението.
