В Кападокия в едно семейство се роди момче. Георги бе голяма радост за баща си, който служеше като офицер в римската армия и майка му Лида. Георги още от малък загуби баща си, но когато порастна тръгна по неговия път.
Той беше добър войник и бързо се издигна във военната йерархия. Дори в Никомедия започна да служи в личната гвардия на император Диоклециан.
Това бяха тежки години за християните. Императорът издаде едикт за преследване на християните. На Георги му бе заповядано да вземе участие в преследването. Той раздаде имуществото си и се яви пред императорския съвет в Никомидия. Там Георги застана пред Диоклециан и смело каза:
– Аз вярвам в Исус Христос и не мога да преследвам християните.
Разгневен императорът заповяда:
– Да бъде бит с пръчки.
След това го хвърлиха в затвора, там претърпя много изтезания. През цялото време устните му мълвяха:
– Благодаря ти, Господи, че ми даваш сили да изповядам вярата си в Исус Христос и да свидетелствам на мъчителите си, че ти си истинския Бог.
Въпреки мъченията Георги остана твърд пред съда и императора.
Завързаха младия войн на дървеното колело и стъргаха тялото му с железни остриета. Императорът, който присъстваше на мъченията, помисли, че Георги вече е мъртъв, за това отиде да принесе жертва  в храма на Аполон.
Но тогава стана чудо. Появи се ангел, който изцери и освободи мъченика. Когато Анатолий и Проталеон, двама от съдиите,  видяха това с очите си, изповядаха:
– Христос е Господ.
Веднага последва заповед за обезглавяването им.
Императорът разярен се разкрещя:
– Хвърлете Георги в ямата с негасена вар за три дни.
Мъченикът влезе в ямата с молитва на уста и излезе невредим.
Мнозина от народа, които станаха свидетели на тези чудеса повярваха в Господа.
На другия ден Диоклециан повика магьосника Атанасий.
– Заповядвам ти, – крещеше императорът, – да сломиш вярата на този човек в Христос.
Василий приготви силна отрова. Георги я изпи без страх и каза:
– Не вярвайте на идолите! Повярвайте в истинския Бог!
Магьосникът Василий като не знаеше вече какво да направи, обясни на останалите присъстващи:
– Исус Христос е възкресявал много мъртви, нека да видим сега дали Георги ще възкреси някой със силата на Бога, Когото изповяда.
Заведоха мъченика при един нов гроб извън града. Там Георги се помоли и мъртвецът излезе от гроба. Падна на колене и завика:
– Слава Тебе, Господи! Да се слави вечното Ти Име!
Множеството хора, като видяха какво стана повярваха и прославиха Бога. И веднага бяха убити на място.
Атанасий довчерашният магьосник започна да слави Бога заедно с възкресения мъж и двамата веднага бяха убити.
Георги отново бе хвърлен в тъмница, но там не престана да върши чудеса.
На сутринта последва нов разпит пред императора. След това заведоха Георги в храма на Аполон да му се поклони, но там той изгони множество бесове, а статуите паднаха и се разбиха на земята.
При това чудо царица Александра падна в краката на Георги и изповяда вярата си в Господа. Оковаха я заедно с Георги и ги поведоха на смърт.
Царицата склони глава на един камък и предаде душата си на Бога. След това посякоха и Георги пред стените на Никомидия.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Докато чете човек получава допълнителен опит чрез анализиране на ситуациите и героите в книгата. Читателят се опитва да намери и да открие подобни на героите в реалния живот, така разбира характерните черти на хората около себе си. Това е полезно умение за получаване на психологически знания в живот и за морала на хората. Имено по този начин се отработват нравствените ориентири.
Сериозните произведения предизвикват към анализ. Четящият човек се учи на наблюдателност, така разширява собствения си кръгозор.
Човек не може да получи всичко при общение в семейството и обществото. Много използват книгите за обогатяване на вътрешният си свят и добавяне на жизнен опит. Постоянното четене и анализиране на ситуациите, помага за подобряване на паметта.
Четящият човек, вече в напреднала възраст, с помощта на книгите поддържа способността си да мисли чрез форми и образи, а това се отразява на когнитивната функция, т.е. паметта и умствените способности. Четенето помага човек да се концентрира, а това от своя страна позволява да се запази „жив ума“, да се мисли разумно в реално време.
Стиховете помагат да се усети „вкуса“ на езика. Придават чувство за ритъм, разширяват паметта за сметка на запомнени мисли и стихове.
Една добра книга те кара да мислиш, да изразяваш емоции: любов, гняв, ярост, смях, и дори страх. Книгата трябва да е написана на богат език, нужно е разнообразие. В тази книга трябва да бъдат заложени смисълът, оригиналните идеи и специалният стил на представяне.
Образованието е създало огромен брой хора, които могат да четат, но не могат да определят какво е достойно за четене.
Да не забравяме, че четенето на книги е друга форма на обучение и усъвършенстване на знанията. Добрите книги има и сред специализираната литература. Отлично написаната техническа книга помага да се предизвика интерес към съответната професия или хоби. Справочниците предават класифицирано знание, което влияе на качеството на самообразованието.
Четете и сами отсъждайте „кое е хубаво“.

Лени Рифенштал несъмнено принадлежи на този орден. Толкова пъти, тя се е „възраждала от пепелта“. Друг човек на нейно място просто би умрял.
Когато официално ѝ забранили да се занимава с творчество, тя заминала за Судан и рискувайки, със много страх, снимала там филм за нубийците. Материалът не я удовлетворил и тя направила фотоалбум за красотата на телата на чернокожите, което отново предизвикало скандал около името ѝ. В това, че тя снимала негри, видели нациска мотивировка.
В началото на 70-те заедно с приятелят си водолаза Хорст започнала да се гмурка в дълбините на океана. Той бил с 40 години по-млад от нея. Двамата с Хорст наели малка къщичка на Малдивите, където тя е направила повече от 2000 гмуркания. В резултат на това Лени създала своя пореден филм за тайните на Индийския океан, наречен „Впечатления под водата“. Тези, които са го видели, казват, че е много зрелищен, с неописуеми красоти от океанското дъно.
Във водата Лени не чувствала болка, която непрекъснато съпътствувала нейното осакатено тяло. На сушата тя имала с какво да се занимава. Когато се изморявала, лягала си, в затоплено легло от грейки. Спяла по два часа и отново заставала пред компютъра.
Стогодишнината си тя отбелязала с голям размах. В хотел на брега на Штарнбергерзе били поканени повече от сто гости. На вечерта били предложени пушена риба, птица със сос от трюфели и шампанско.  Пред гостите Лени Рифенщал излязла с доста предизвикателна рокля.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.