В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.

Какъв ден само. Ту ситен дъжд се излива върху всичко наоколо , ту вятърът разгонва облаците нанякъде и слънцето свободно разпръсва лъчите си.

Продан срещна приятелите си Симо, Благой и Хари. Той весело им махна и ги поздрави:

– Честит празник!

– Какъв празник е? – попита смутен Симо.

– Да бе, Цветница е, – плесна се по челото Благой.

– Днес всички, които са кръстени на цветя имат имен ден, – допълни Хари.

– Това някакъв празник на цветята ли е? – попита Симо.

– Нещо такова, каза Благой. – Да знаеш как  са го организирали на центъра!

– Има народни състави от различни краища на страната, – засмя се Хари.

– За вас това ли е Цветница? – изненадано попита Продан. – Не знаете ли, че в този ден се празнува тържественото влизане на Исус Христос в Ерусалим?

– А това е в църквата, – досети се Благой. – за това продават осветени върбови клонки на входа ѝ.

– И тъй като нямаме палмови клони, раздават върбови, – допълни Хари.

– Нищо не разбрах, – въздъхна объркано Симо. – Какви са тези върбови и палмови клони, какво общо имат те с влизането на Исус Христос в Ерусалим?

– Когато евреите чули, че Исус идвал в Ерусалим, взели палмови клони и излезли да го посрещнат. Те викали: „Осана! Благословен, Който иде в Господното име, Израилевият Цар!“ – каза Продан. – И тъй като няма в страната ни палми е възприето да се използват върбови клонки.

– Какво от това, че Исус щял да влезе в Ерусалим? – попита Симо.

– Тогава евреите били под римска власт. Те мислели, че Исус идва да ги освободи от Римското господство, – обясни Продан.

– И той освободил ли ги е? – попита Симо.

– Не, – каза Продан, – Исус дойде, за да покаже как започва истинското освобождение на всеки човек.

– Как? – подскочи Симо.

– Всеки човек трябва да се освободи от слепотата, глухотата, нечистотата и всичко, което го тегли към смъртта. Спасителят ни освобождава за истински живот, който Бог ни подарява заради любовта си към нас. А това започва с промяната в нашите сърца.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.