Бабата на Андрей бе скромна женица. На нея обикновено оставяха децата да ги наглежда и да се грижи за тях. Родителите на Андрей ходеха на работа и когато той ги питаше за нещо, те отговаряха:

– Уморени сме, ела по-късно да поговорим.

Но това по-късно не идваше, но затова пък баба му Мария бе винаги на разположение.

Тя им разказваше приказки, обясняваше това, което не разбират и постояно се молеше не само за него,  но и за другите деца.

Дойде войната. Тъмни облаци надвиснаха на страната. Андрей постъпи в армията.

Един ден той получи заповед с група бойци да отидат на определено място и там да очакват допълнителни разпореждания.

Когато пристигнаха на обекта, те се разположиха в гората. Денят бе тих, а настроението весело.

Андрей се установи под един висок дъб. Той искаше да поговори с приятеля си Константин, но видя, че е заспал по-далече под един храст увит в шинела си и се отказа.

Андрей се загледа в една мравка, която теглеше голяма мушица.

Изведнъж той чу гласът на баба си, сякаш беше до него:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Изненадан Андрей трепна.

– Това е гласът на баба. От къде се взе на това място?

Войници се разговаряха близо до него, но жена нямаше между тях. Андрей се замисли за дома си и отново чу същия глас:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Обхвана го тревога. Изпита напрежение и несигурност.

– Това слухова халюцинация ли е?

И за трети път гласът повтори с тревога и безпокойство:

– Андро, иди седни близо до Константин.

В гласа се долавяше такова плашещо опасение, че Андрей скочи бързо на крака и изтича при Константин.

Вече бе почти до приятеля си, когато оглушителна експлозия разтърси въздуха. Андрей изгуби съзнание.

Когато с Константин успяха да изровят засипалата ги земя погледнаха към мястото, където преди стояха другарите им. Там всички бяха мъртви.

Дамян беше беден човек. Обикновено беше облечен в парцаливи дрехи и палто покрито изцяло с кръпки. Той просеше на улицата и вземаше, каквото му дадат: изтъркани монети, смачкани или скъсани банкноти и жълти стотинки.

Дамян имаше една мечта, да си купи ново палто. Той икономисваше всяка монета, ограничавайки и без това оскъдната си храна.

И един ден събра необходимата сума.

Дамян отиде в магазина за дрехи и каза на продавача с покъртителен глас:

– Моля ви, господине, благоволете да ми продадете едно от вашите палта.

Продавачът се направи, че не го забелязва, обърна му гръб и продължи да обслужва останалите клиенти.

Наблизо стоеше човек, който бе удивен от това, което се случи на бедният човек и го попита:

– Вие не искахте продавачът да ви подари палто, а изразихте желание да го закупите на пълната му цена?

– Да, така е, – съгласи се Дамян.

– И не поискахте никаква отстъпка или намаление? – продължи изненадано да пита мъжът.

– Не, никаква, – каза просякът. – Купувам на номинална цена палто със всичките си спестявания.

– Но това е изумително, – възкликна мъжът. – Нима светът се е побъркал. Нормално е,  продавачът тича след клиентите и да ги уговаря да купят стока, дори и на кредит. Представя артикула като го обръща на всички страни, изброява достойнствата му, за да плени купувача, а този отказва.

Мъжът се намръщи и продължи:

– Тук всичко е обърнато с главата надолу. Купувачът моли да му продадат по установената цена палто и то с налични пари, а продавачът нехае и му обръща гръб. Нима е възможно такова нещо?

– Всичко е точно така, – въздъхна беднякът. – Тук няма нищо изненадващо. Наистина продавачът тича след купувачите, но аз трябва да го умолявам, защото имам само смачкани банкноти и дребни стотинки или монети с протрити и унищожени краища.

– И какво от това? Нали са пак пари? – попита мъжът.

– Тези пари много трудно ще бъдат пуснати в търговията, никой няма да ги иска. Затова продавачът ми обръща гръб и не бърза да ми продаде исканото палто.

Така и ние имаме налице Божите правила, които трябва да имаме предвид в живота си, но когато проверим как ги изпълняваме, ще открием нещо много интересно. Една от тях е изпълнена набързо, втората небрежно, третата по навик без осъзнаване, четвъртата с примеси на егоистични интереси, …

Тогава какво ще очакваме, когато почукаме на Небесните порти?

Слънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.

Утрото бе хладно, но прозорецът на Борис бе отворен. В стаята имаше разхвърляни тубички с боя, четки различен калибър и няколко недовършени картини, една от които бе още на статива.

Борис придърпа одеялото, зави се и се обърна на другата страна.

Изведнъж телефонът звъня:

– Харесах ваша картина, – каза мъжки глас със силен акцента. – Казва се „Натюрморт с нарове“. И струва три хиляди?

– Не, тридесет.

– Няма значение, за мен парите не са най-важното. Главното е, че харесах картината ви. Ще я поставя в кухнята си. Май трябва и подходяща рамка да ѝ купя?

– Мога да ви дам такава срещу заплащане.

След такова предизвикващо безпокойство начало на разговора Борис очакваше някакъв мръсен номер.

– Гоче, с кого разговаряш? Пак ли някоя от твоите уличници? – Чу се писклив женски глас отдалече, настроен доста недружелюбно.

Борис си представи чернокоса фурия препасана с престилка и тиган в ръката.

– Съжалявам, трябва да отида в другата стая, тук само ми пречат…… Все пак искам да купя вашата картина. Но мога да платя само като ви прехвърля парите на карта, налични нямам. Мога сега да ви ги приведа, а утре ще ми дадете картината.

– По-добре да се срещнем, а пари можете да изтеглите от банкомата, – предложи Борис, като започна да се съмнява, че тук нещо не е наред.

– Не, аз не мога да тегля пари от банкомат. Ако искате ще ви платя три хиляди, но като ви ги прехвърля на картата ви. Кажете ми номера си.

– Нека това обсъдим като се срещнем. Какво ще кажете утре да се видим в центъра?

– Нима наистина не мога да ви прехвърля парите на карта? Вие имате ли такава?

– Не, – каза Борис, а в същото време си помисли: „Имам, но не бих ви я предоставил. Май нещо не е наред при вас!“

– Ааааа, – каза разочаровано мъжът. – Е, добре тогава, утре ще ви позвъня и ще се разберем.

Тайнственият купувач така и не се обади.

На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.

Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.

В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.

Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.

Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.

– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.

Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.

В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.

Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.

И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.

В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:

– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.

– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.

– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.

Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.

Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.

Когато разбра това, Надеев бе шокиран.

– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.

„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.

Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.

Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.