Калин си събираше мислите, докато разчистваше масата. Изхвърли боклука настани се удобно на стола и каза:

– Повечето хора вземат усложненията за претекст да капитулират. Когато не знаят какво да правят, не предприемат нищо. Човек си казва: „Това не е за мен“ или „Аз не мога да правя такива неща“ и спират. Но други, които мислят съвсем различно постигат изключителни резултати. Те знаят нещо много важно за затрудненията.

– И какво е то? – полюбопитствува Дамян.

– Такива спънки предшестват учението, – засмя се Калин.- Тревожните мисли, които ни смущават и обезкуражават са врата към разбирането за нещата. Само, когато упорстваш да се пребориш и справиш с нещата, които все още не можеш, ти ще постигнеш това, което други са се отказали да направят.

– Съгласен съм с това, – каза Дамян, – че щом хората се сблъскат с трудна задача, отстъпват и си казват: „Не мога да направя това“. Ти предлагаш фразата да се преобрази в „Все още не мога да направя това“, а това ще помогне ли?

– Когато човек схване разликата, – каза Калин, – пред него се отварят нови възможности в живота, различни от тези, което е имал до сега.

– Чакай, малко се обърках, – шумно въздъхна Дамян. – Според теб да се живее със или във несигурност е знак на зрялост за човека?

– Посредственият човек вижда, че започва затруднение, нещата се усложняват и обръща гръб на всичко. – започна да обяснява Калин. – Той винаги търси лесен път. Зрялата личност осъзнава, че най-големите награди са обградени със затруднения като стена. Тогава той си казва: „Все още не мога да се справя с това, то не е по силите ми, но аз ще работя, ще се уча, ….. докато стана такъв, че да мога да се преборя с проблема. Ще се боря, ще упорствам, докато пробия и достигна уменията, който ще ми осигурят победата“. Разбираш ли това?

– Така всеки може да стане страхотен родител, успешен мениджър, отличен оратор, …., – въодушеви се Дамян. – Не бива да позволявам на разочарованието от неуспешните ми опити да ме спрат, да стана такъв, какъвто искам.

Двамата мъже замълчаха. Дамян разсъждаваше усилено върху разговора, който бе провел с приятеля си. Калин знаеше какво ставаше в главата на другаря му и за това не го притесняваше. Той искаше Дамян по-добре да обмисли и осъзнае нещата.

Радко мразеше да му бъркат в устата. Невъзможно бе да му се измият зъбите му. А всяка зъболекарска намеса ставаше едва след като го упояха.

Бащата на Радко реши сериозно да се заеме с този въпрос. Рано или късно този проблем трябваше да се реши.

Всяка вечер баща му изваждаше предварително приготвени картинки и обясняваше на сина си:

– Това е четка. На косъмчетата ѝ се слага паста, необходима да почисти и направи зъбите здрави. Ето това момче я слага върху зъбите си и леко търка с нея по тях. Накрая пълни устата си с вода от чашата, жабури се и я изплюва.

И без обясненията на баща си, Радко напълно разбираше какво се прави на картинките.

Една вечер Радко приближаваше малко четката към устата си. След няколко дни четката се застояваше по-дълго в устата на момчето. След шест месеца Радко сам започна да мие зъбите си, без някой да му помага.

Баща му вече го водеше при друг зъболекар, който проявяваше по-голямо разбиране и искаше да намери начин да се избегне упойката при интервенциите.

При първите прегледи при новия зъболекар, Радко стоеше на вратата и не смееше да влезе.

– Ела да видиш какво правим, – подканяше го зъболекарят.

Радко бе любопитен и след като се престрашеше оглеждаше навсякъде. Веднъж дори видя, как зъболекарят бъркаше с машинката в устата на един чичко.

Един ден се престраши и седна на зъболекарски стол.

– Какво ще правим сега? – попита го усмихнат зъболекарят.

– Ще си измием зъбите, – малчуганът искаше да покаже на мъжа срещу него, че той вече е преодолял едно препятствие.

Зъболекарят извади една четка и паста за зъби. Радко му се усмихна и си изми зъбите.

Когато за първи път зъболекарят направи на момчето цялостен преглед на зъбите, дори и рентгенова снимка, Радко се усмихваше и нещата минаха спокойно.

След година и половина Радко позволи да се поработи малко върху зъбите му, а след това вече бяха записани и запланувани нови часове при зъболекарят.

Това е един добър опит за премахване на дразнение, но да не забравяме, че всеки човек е различен. Но няма неразрешими проблеми. Нужно е само упоритост и постоянство.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

Борис тресна вратата на кухнята и нахлу като вихрушка. Лицето му се бе изкривило от ярост.

– Намерих пак глупавите ти стихчета от Библията в джоба си, – изкрещя Борис на майка си и бързо нахвърли учебниците си в чантата си. – Няма ли да ме оставиш най- накрая намира. Не искам да контролираш живота ми. Винаги си го правила. Защо не спреш да ми се месиш. Вече не съм малко дете.

– Но, Боре,  това е ….. – тя искаше да му каже, че това е много важно за живота му и не може така да го отхвърля с лека ръка, но той я прекъсна.

– Стига толкова! Писна ми!

Когато беше по-малък, с желание отиваше в детското неделно училище организирано към църквата. От там се завръщаше щастлив и засмян и възторжено разказваше какво ново е научил. А сега …..не искаше нищо да чуе за Бог, Библията или църквата.

– Но, Боре ….. – опита тя отново.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Мъката и болката се опитваха да разкъсат сърцето ѝ.

– Няма ли да престанеш най- после? Искам да си живея моя живот и то по начин, който аз желая.

Блъсна стола и излетя през вратата.

Майка му подпря глава на масата и започна тихо да се моли …..

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……