Неделя. 1 октомври. 20 хиляди души се бяха събрали, за да се отпуснат и да послушат музика на кънтри фестивала в Лас Вегас.

Изведнъж от една от стаите на ходела се откри огън по тълпата.

Хаосът и ужасът сграбчи масата изплашени хора.

Джонатан бе дошъл на фестивала със семейството си, за да отбележи рождения ден на брат си
След първите изстрели Джонатан си каза:

– Пуснали са фойерверки! Колко подходящо за нашия празник.

Изведнъж  той забеляза, че певецът Джейсън Олдън избяга от сцената. Тогава осъзна случващото се и извика потресен:

– Това са изстрели!

Но това не го уплаши и той започна да насочва освен семейството си и другите изплашени хора на безопасно място.

Млада тийнейджърка молеше, плачейки:

– Помогнете на баща ми, той закри с тялото си мама и мен.

На Джордж съвсем не му бе провървяло. Той прикри съпругата си, но падна прострелян на земята. Каква нелепа смърт. Той беше дошъл на фестивала да отпразнува първата годишнина от сватбата  си с Бети.

Тейлър не се двоуми, скочи бързо и докара камиона, с който докарал приятелката си на фестивала. С нейна помощ започнаха да пренася и товарят ранените в камиона, а след това бързо ги откара в болницата.

Каролайн след като чу изстрелите, сложи малката си дъщеря на земята и я покри с тялото си. За щастие и двете оцеляха.

Пожарникарят Стив правеше изкуствено дишане на една жена, когато го простреляха в гърдите и корема. Въпреки раните, той остана и продължаваше да помага на пострадалите

Финансовият съветник Майк, заслони децата си, когато чу изстрелите. Той си каза:

– Те са млади, а аз съм вече на 54. Поживях си, сега е техен ред.

По чуди Майк също остана жив. Когато тълпата се разреди, по тялото му се виждаха отпечатъци от обувки.

Полицаят Ричард, бе целият в кръв, дали негова или чужда, но не спираше да помага на ранените.

Ветеранът от войната в Ирак Крис бе дошъл в Лас Вегас за някаква конференция. Той установи, че изстрелите идват два етажа по-горе от неговата стая и веднага се обади в полицията. Благодарение на него  бе открито местонахождението на стрелеца.

Каква кървава и страшна драма. 59 човека бяха убити, а повече от 500 останаха ранени.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Заседнал начин на живот при 20-градусовата жега в стаите, с палта и пуловер води до изнежен живот, без каквито и гимнастически упражнения, разходки и техническа работа….

Все зад книгата, дали са уроци или романи, но това е „нормално“ за образованието на децата в средно състояние.

До какво ще доведе подобно възпитание?

Книгоеди поглъщащи десетки книги, четенето на които не води до никакво добро, защото да се напише нещо сносно или да се изкаже ясна мисъл, са нужни воля и навик, а училището дава знания, знания и още знания, преминавайки от едно към друго.

Развитието на ума и съвършеното безсилие на характерите води до способност всичко да разберат и за много неща да мечтаят, но не можещи да направят каквото и да е.  Това е плодът на такова възпитание.

Нека по-малко да знае, но да умее да действа, тогава детето ще бъде по-полезно.

С такова възпитание, разстройващо и дразнещо нервната система на децата, ние сме развалили цели поколения. Най-лошото е, че сега не виждаме начин как да поправим тези грешки във възпитанието.

Този, който разбира какво зло е причинено, ще намери множество средства, за да му противодейства.

Във втория по големина град на Зимбабве се случи нещо много интересно.

Член от едно семейство, което живееше в града донесе куфар в полицейското управление. Човекът каза:

– Неизвестното същество в този куфар принадлежи на наемателят.

А след това побърза да си отиде.

Полицаите веднага наобиколиха донесеният предмет.

– Какво ли има вътре? – попита един от тях.

– Надявам се това същество да не е извънземно, – добави друг.

– Нали казаха, че съществото принадлежало на наемателят, следователно, този човек не се е върнал да си вземе куфара, – разсъждаваше един от полицаите на глас.

– Когато слушах този изплашен човек, който донесе този странен куфар, си мислех, че това, което е затворено вътре, е навярно не много приятно за гледане.

– От къде ти дойде на ум? – засмя се трети.

– Не видя ли колко бързо се изнесе през вратата?!

– Хайде да погледнем, – каза най-смелият от тях. – Нека да видим какво толкова го е изплашило.

Щом полицаите отвориха ключалките, едно грозно създание изскочи от напълнена с кръв бутилка.

Неочакваният вид на чудовището, предизвика истерични викове от страна на „смелите “ полицай. Мъжете стреснати от видяното, започнаха да скачат от прозорците, защото не всички можеха, в създалата се паника, да минат през вратата.

Само за половин минута мястото около странното същество бе опразнено.

Останалите им колеги, които не бяха в стаята, когато чуха виковете, хукнаха да видят какво става.

– Защо викахте? – един от дошлите на помощ, спря току що скочилия през прозореца.

Човекът бе пребледнял, а думите му бяха объркане.

Мъжете, които бяха присъствали при отварянето на куфара, описваха странното същество по различен начин.

– Прилича на змия с глава на куче ….

– Беше покрито с гъста  козина….

– Много огромно и озъбено….

Но всички присъстващи на инцидента бяха единодушни в едно:

– Това същество отвратително вонеше.

Когато случая се разчу, в полицейския участък дойде лечител. Той успя да хване „гоблина“ и го изгори.

На всички им олекна. Но спомените на преживелите ужаса, не им даваше спокойствие цяла седмица.

Стефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.