Стефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.

От радиото говорителката съобщаваше:

– От 4 септември на Слънцето е имало седем сериозни изригвания, съобщиха от НАСА. Всички те са от най-висока категория, най- мощното изригване достигна ниво  X9.3, което е най-силното наблюдавано до днес, като се изключат оскъдните сведения през миналите векове.

Внук и дядо внимателно слушаха новините. Въпреки разликата в годините, те често беседваха върху злободневните теми. Това, което чуха, не можеше да не ги развълнува.

– Слънцето е полудяло, – каза Никола. – Какво ни очаква през близките години?

Младежа нервно закрачи из стаята, сякаш се мъчеше да разреши проблемите свързани със създалата се ситуация.
– Как какво, – обади се професор Дичев, – още по-силни изригвания.

– Но това ще бъде катастрофално за човечеството, – изохка безпомощно Никола.

– Да, – съгласи се професорът. – Възможно е да излязат от строя космическите спътници, електрическата мрежа, интернет и мобилните комуникации.

– Но това ще доведе до пълен крах.

Професорът повдигна рамене:

– Слънцето е полудяло и ни остава само да се надяваме на най-доброто.

– Този свят е затънал в жажда за пари, разврат и войни, хората са забравили за своето духовно начало, – каза Никола.

– Силните изригвания на Слънцето, странната метеоритна активност и накрая страшните урагани и всякакви природни катаклизми са знак, че човечеството си е загубило ума, – поклати глава професора.

– Това едва ли ще бъде най-тежката година за нас, – размаха ръце Никола. – тези неща ще се наслагват през следващите години.

– Хората трябва най-накрая да се осъзнаят и чрез страдания, да с променят към по-добро.

– Дай Боже, но дали наистина ще стане…

Нина отново направи беля. Беше ровила в шкафа, докато нямаше никой в стаята и бе изхвърлила всичко навън.

– Защо го направи? – попита я майка ѝ.

– Там им е тъмно и задушно, изведох ги малко да се повеселят.

Майка ѝ я наказа в ъгъла.

Нина постоя малко там, въздъхна дълбоко и каза:

– Пуснете ме вече, животът си минава…

Наталия имаше три по-малки сестри. Много ги обичаше и се грижеше за тях.

Скоро се запозна с младеж и силно се влюби в него. Всичко вървеше като по сценарий. Една неделя Наталия се ожени за своя любим.

Тя бе толкова щастлива и радостна. На Наталия ѝ се замая главата по време сватбеното тържество и за малко излезе навън да подиша чист въздух.

Долови мъжки гласове. Разбра, че съпругът ѝ и баща ѝ разговаряха в една от стаите. Прозорецът бе отворен и любопитството ѝ надделя. Тя леко се приближи и се заслуша в разговора им.

– … и моята беше бременна, – засмя се тъстът, – нямаше как, ожених се за нея. Знаеш ли колко съжалявам за това. Цял живот съм бил нещастен. Обичах Надежда и до сега я обичам, …. за това напълно те разбирам.

Младоженецът въздъхна:

– Поне на вас ви е ясно положението ….. Оказах се и аз като вас в същата ситуация …

– Едно момиче успя да разбие живота на двама различни „джентълмени“, – пошегува се тъстът.

И двамата мъже се засмяха.

Наталия си запуши ушите и избяга в градината. Тя стигна до едно дърво, обхвана ствола му, свлече се на колене и се разрида …. Изпадна в шок.

– А аз си мислех, че баща ми много обича мама, – хлипаше младата булка. – Смятах, че отношенията им са добри…. защо тогава е създал четири деца? …..Малката Нина е едва на 4 годинки…..

Наталия излезе на шосето и както си бе с бялата рокля хукна напред по него.

По средата на сватбата забелязаха, че булката е изчезнала. Започнаха да я търсят.

– Какви игрички ни играе тази лудетина, – сърдеше се баща ѝ.

– А може да е „сватбено отвличане“, – подхвърли някой от търсещите.

– И за какво им трябва една млада булка? – попита друг.

– За откуп, – обади се първият.

Къде ли не я търсеха, но не я откриха. Сватбеното тържество бе провалено.

На следващата вечер Наталия се прибра. Даде на съпруга си справка за аборт от клиниката, а на баща си ключа от колата. Събра си багажа и си тръгна.

На другия ден Наталия подаде молба за развод …

Симеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.

Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.

По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.

В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.

Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.

– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.

Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:

– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.

Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.

Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.

Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:

– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.