Трудно е да се работи във фирма свързана с комунални услуги. Най-вече, защото служителите ѝ трябва да се отзовават на странни повиквания или в неудобно време.

Николай работеше в такава фирма и съвсем не му бе леко. Много пъти са го срещали раздразнени и гневни, сякаш сам той лично е отговорен за повредата.

Колко пъти са крещели срещи него:

– Кой ви е изпратил? Вие сте некомпетентен. Друг на ваше място отдавна да е отстранил повредата.

– Вие сте безотговорен, вече втори ден звъним във фирмата ви. Къде се бавихте до сега?

– Всичко това сте направили с цел да ви повикаме на помощ, за да се обогатите.

Всичко това нараняваше Николай и го караше да мисли лоши неща за оплакващите се хора.

Но имаше случаи, в който Николай чуваше:

– Благодаря ви! Без вас нищо не бихме могли да направим.

– Златни ръце имате, Бог да ви благослови.

Тогава вярата в доброто с нова сила се възвръщаше у Николай.

Веднъж Николай поговори за тези проблеми във фирмата си с дядо Спас.

– Всички се преживели в живота си разрушения, които човек не може да поправи, – каза старецът.

– Тогава какво да правя? – попита Николай.

– В такива случаи имаме нужда от Бог, – каза дядо Спас, – защото само Той може да разреши проблемите ни.

– А мога ли напълно да съм уверен, че Бог винаги ще се отзове и ще ми помогне? – попита Николай.

– Той не само ще отговори на нуждата ти, – засмя се дядо Спас, – но и ще те подкрепи и възстанови. На Бога трябва да казваме: „Благодаря Ти, че беше с мен в тази ситуация“.

Богат и благороден младеж, облякъл най-хубави си халат и отишъл при старците, които прекарвали свободното си време като наблюдавали звездите.

Виждайки пищно облечения в пъстър халат млад човек, един от старците решил да му покаже уважение и за това го сложил на най-доброто място.

Когато започнали да разговарят, старецът разбрал, че пред него стои невежа, който две свързани думи не може да каже. Речта на младежа била хаотична и объркана.

Скоро на старецът му дотегнало и казал на юношата:

– Твоят говор е безсмислен и празен. В думите ти няма дори малка частица истина. Трябва да се научиш да говориш умно и интересно. В речта си трябва да станеш толкова изкусен, колкото е моделът на твоя халат. По-добре смени дрехата си с някоя по-скромна, която съответства на оскъдния ти ум и несъвършените ти знания.

Запознайте се, това е Хосе Мухика. Това не е средностатистически фермер или прост старец.

Този човек е известен като „най-бедната президент“ в света. Той е президент на Уругвай.

Като човек, който се грижи за народа си, той не получава баснословни суми пари. Просто си върши работата и изгражда страната си.

Хосе Мухика жертва около 90% от заплатата си в размер от 12 хиляди долара за благотворителни цели, помага на бедните и дребните предприемачи.

Хосе винаги е облечен просто. Той не се грижи  за това как да спечели повече пари, нито как да изглежда най-добре, а просто управлява страната си.

Той буквално е прекарал целия си живот в борба за страната си.

Мухика някога е бил партизанин и се е борил за правата на гражданите. Бъдещият президент два пъти е бил в затвора и 6 пъти е бил прострелян след опит за бягство.

Хосе Мухика е отказал да влезе в президентския дворец. Той решил да направи от него музей.

Днес Хосе живее във ферма заедно с жена си, където двамата отглеждат и продават цветя. Президентът кара Volkswagen Beetle от 1987 г.

За охрана той има само двама души и трикракото му любимо куче Мануел.
Президента на Уругвай смята, че той е като всички останали хора.

Във време, когато политици олигарси управляват света, историята на Хосе звучи вдъхновяващо.

Живял някога един богат човек, а съседът му бил беден. Богатият вдигал големи пиршества, а бедният нямал какво да яде.

При богатият човек дошъл един странник и помолил да му дадат подслон за през нощта.

Но богатият гордо казал:

– При мен окаяните и бедните не нощуват, отиди в дом, чийто покрив е небето. Там ще те приемат.

Погалил старецът богатия по главата и той се превърнал в кон.

Странникът помолил бедният съсед на богатия да пренощува у тях. Той му отговорил:

– Влез. Коня остави в двора, защото няма къде да го прибера.

Сутринта старецът  преди да си тръгне, подарил на бедняка коня. Човекът веднага отишъл с жена си в гората и докарал от там дървета. Построил си нова къща. Впрегнал коня в ралото. Изорал, насял и получил добър добив от зърно. Започнал по-добре да живее.

На следващата година старецът пак дошъл. Сега забогателият бедняк не го пуснал да пренощува.

Старецът погалил коня и той се превърнал в човек.

– Ще се откажа завинаги от гордостта си, – казал бившият кон. – Ще завещая на децата си винаги да помагат на бедните.

А възгорделият се бедняк отново се върнал в бедната си къща и изгубил всичко, което придобил за една година.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.