Веднъж по време на Втората световна война в самолета на капитан Еди Рикенбергер се свършило горивото. Екипажът трябвало да кацне направо в Тихия океан. Четири седмици за тях нищо не се чуло, но в цялата страна за тях се молели хиляди хора.
След това капитанът разказал в една весникарска статия, какво се е случило със тях: “ Аз сам не мога да повярва на това, което стана с нас, но освен мен има още шест свидетели. От нищото се появи чайка и седна на главата ми. Аз внимателно протегнах ръка и я взех. Убихме я и се я поделихме поравно. Изядохме всичко от птицата. Никога по-рано не сме яли толкова вкусно месо!“
Тази чайка ги спасила от гладна смърт.
Когато някой друг го помолил да разкаже тази история и да каже какво мисли за чудно появилата се птица, капитанът казал: “ Нямам друго обяснение, освен това, че Бог ни е изпратил помощ“.
Ние не можем да виждаме всичко, но Бог изпраща ангелите си, за да защити Своите деца. Надявам се и ти да си един от тези, който получава такава помощ.

В Хелзинки за първи път се провела церемония по награждаване на особено отличили се животни. Някой от тях са помогнали на стопаните си, когато са получили внезапна атака на тежко заболяване, други са предотвратили пожар в дома….
Един от главните герои била котката Симба, която била винаго много ласкава. Веднъж животното почувствало, че със стопанинът му нещо не е наред и започнало да го буди. Когато мъжът изобщо не реагирал, котката забила зъбите си в ухото му и така го накарала да се събуди.
Мъжът усетил, че му е лошо, измерил нивото на захарта в кръвта си и разбрал, че навременната реакция на котката е предотвратило изпадането му в  безсъзнание и възможна смърт.
Котаракът Сепо предотвратил пожар, като навреме забелязал, че включената съдомиална машина е неизправна. Привлякъл вниманието на собствениците си и огъня бил своевременно ликвидиран.
Друг герой Мьори всеки ден извършвал подвиг, напомняйки на собственика да взима навреме лекарствата си, а също така изпълвал живота на самотния старец с радост.

В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Докторът отвори една папка и се появиха типичните таблици на изследванията. Стоил много добре ги познаваше, защото стотици пъти му бяха правили изследвния

– Така, – започна докторът, – би трябвало да повторим изследването. Работихме с много малко количество. Предполагахме, че е заразена, но нищо такова не открихме.

– Абсолютно нищо ли? – попита Стоил

Докторът сви рамене.

– Вие казахте, че синът ви се инжектира с това? Не се притеснявайте, това е само по-мощен комплекс от витамини.

– А това дали действа за подмладяване и добавяне на допълнителна енергия, за такива хора, възрастни като мен?

– Концентрацията на витамини и минерали е доста завишена. Разбира се те могат да усилят способността за съсредоточаване и усещане на жизненост, но не правят чудеса. Несъмнено става въпрос за по-ефикасен комплекс от другите, които навярно взимат студентите.

След това лекарят махна с ръка и продължи:

– Понякога хората плащат купища пари за да се доберат до някакво свръх лекарство. Залъгват се с илюзията, че ще станат по-млади или по-умни. Надявам се синът ви да не е от тях.  Става дума за плацебо ефект.

Докторър се настани в креслото и продължи да обяснява:

– Смъртта ни ужасява и ние изпадаме в паника, а това е пълна глупост и губене на време, – посочи с ръка таблиците върху листовете. – Не можем да я спрем, нито да я удържим, само можем малко да я забавим. Смъртта е необходимо нещо. Смъртта на една клетка предполага възобновяване. Ако едни клетки не умират и на тяхно място не се раждат други, ние не бихме могли да живеем. Кажете на сина си да се храни добре, да спортува, да се наслаждава на живота и да не си създава трудности.

– Добре, докторе, той е млад, ами аз?

– Вие също, само че в малки дози.

Стоил излезе потресен. Хубавото бе, че това не бе някакъв наркотик. Накрая и той самият разбра, че никакви опити и лекарства получени от такива изследвания не биха могли да доведат до безсмъртие, или вечна младост, нито дори да удължат живота.