Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.

Веднъж композиторът Макс Регер дирижирал концерт от свои творби. В тях певец трябвало да изпълни така наречената „свободна каденца“.
Певецът сносно се справил с първите тактове на каденцата, а след това се изгубил, започнал да блуждае в различни тоналности, направил няколко невероятни импровизации, в крайна сметка отново се върнал в правилната тоналност и с облекчение пристъпил към края.
За да отбележи този щастлив изход, композиторът весело извикал на сконфузения солист.
– Добре дошли, маестро! През цялото време не изгубихме надежда, че отново ще се срещнем с вас!

Старецът мразеше колегите на дъщеря си. Те бяха учители като нея, но не живееха в селото, а пътуваха от града.

Понякога някой от тях наминаваше да разтуши самотната вечер на Генчева, която живееше сама с баща си. Обикновенно посетителят носеше по някоя книга или списание. Искаше съвет от Генчева за преподаването или как да усмири някой от непокорните класове.

Баща ѝ разбираше, че целта на посещенията на младите мъже съвсем не беше свързана с търсене на съвети от дъщеря му, а по-скоро да я поухажват. Той ненавиждаше тези гости.

Често казваше на дъщеря си:

– Ние сме си достатъчни един на друг, не се нуждаем от чужда компания. А тези дето се мъкнат тук, кой знае какъв вятър ги е довял. Навярно имат и не много чисти мисли.

– Ти все имаш, нещо против тези хора, – казваше примирено Генчева. – Какво лошо видя в тях?

Старецът убедено жестикулираше след дъщеря си:

– В днешно време всички преследват егоистични цели, да не кажем долни.

– Много си критичен, татко.

– Мина времето, когато хората можеха да се харесват и обичат, без предварително да си правят сметки, – старецът стана още по-неспокоен. – Всички без изключение се интересуват само как да отмъкнат трохите от чуждата трапеза.

Дългият му, пълен с разочарования живот го бе научил, че никой току така не чука на вратата ти, всеки иска да те използва, да спечели нещо, да намаже.

– В наши дни всичко е предварително пресметнато и то с цел лична облага, – горещеше се старецът. – Казвам ти, дъще, ако питаш мен, най-добре е да си седят у дома. Какво е това нашествие. Тук да не е бакалия, хан или парламент.

В края на девети век се появило течение от шиитския ислям, което се явява едно от първите комунистически общества в Бахрейн.
След смъртта на пророка Мохамед исмаиляните се разделили на две групи. Първата група смятала, че Мохамед е умрял и властта е преминала към Убаид-Аллах Махди, основател на династията на фатимидите, а втората се състояла от тези, които отричали смъртта на Мохамед и вярвали, че пророка ще се върне и ще донеси мир в целия свят.
Във втората група започнал да доминира харизматичният проповедник, известен като Хамдан Кармат.
Тази сектата получила името си кармати и станала революционно движение предизвикано от преселването на земеделските стопани, които искали да свалят традиционните силови структури на мюсюлманския свят. Тяхното общество се основавало на равенство, с изключение на данъците.
В крайна сметка, тази секта се разпуснала, след като загубила контрол над Бахрейн през 1077 г. Вярващите се разпръснали към други религиозни групи.

Докато чете човек получава допълнителен опит чрез анализиране на ситуациите и героите в книгата. Читателят се опитва да намери и да открие подобни на героите в реалния живот, така разбира характерните черти на хората около себе си. Това е полезно умение за получаване на психологически знания в живот и за морала на хората. Имено по този начин се отработват нравствените ориентири.
Сериозните произведения предизвикват към анализ. Четящият човек се учи на наблюдателност, така разширява собствения си кръгозор.
Човек не може да получи всичко при общение в семейството и обществото. Много използват книгите за обогатяване на вътрешният си свят и добавяне на жизнен опит. Постоянното четене и анализиране на ситуациите, помага за подобряване на паметта.
Четящият човек, вече в напреднала възраст, с помощта на книгите поддържа способността си да мисли чрез форми и образи, а това се отразява на когнитивната функция, т.е. паметта и умствените способности. Четенето помага човек да се концентрира, а това от своя страна позволява да се запази „жив ума“, да се мисли разумно в реално време.
Стиховете помагат да се усети „вкуса“ на езика. Придават чувство за ритъм, разширяват паметта за сметка на запомнени мисли и стихове.
Една добра книга те кара да мислиш, да изразяваш емоции: любов, гняв, ярост, смях, и дори страх. Книгата трябва да е написана на богат език, нужно е разнообразие. В тази книга трябва да бъдат заложени смисълът, оригиналните идеи и специалният стил на представяне.
Образованието е създало огромен брой хора, които могат да четат, но не могат да определят какво е достойно за четене.
Да не забравяме, че четенето на книги е друга форма на обучение и усъвършенстване на знанията. Добрите книги има и сред специализираната литература. Отлично написаната техническа книга помага да се предизвика интерес към съответната професия или хоби. Справочниците предават класифицирано знание, което влияе на качеството на самообразованието.
Четете и сами отсъждайте „кое е хубаво“.