Добре е, когато работата ти върви и всичко се нарежда като по часовник, но за това ти е нужен помощник и то не какъв да е, а надежден и сигурен, внушаващ доверие.

Боян Петровски през тази година бе много успешен в бизнеса си. В много случаи той се допитваше до Калин Стефанов, верния му и благонадежден помощник.

„Дясната ръка“ на Петровски бе честен, взискателен и много трудолюбив. Двамата работеха заедно вече трета година.

Един ден Боян извика помощника си и му заяви:

– Не съм доволен от теб. Вече не се нуждая от твоите услуги.

Калин бе шокиран. Тези думи предизвикаха остра болка в него.

„Какво съм се провинил?“ – помисли си с тъга и тревога Стефанов.

А на глас възкликна учудено:

– Лошо ли съм изпълнил някоя ваша задача? Нима съм допуснал нехайство и небрежност? Постоянно съм се старал да бъда прецизен и стриктен в работата си! ……

– Не мога да отрека, че си бил изпълнителен и акуратен при осъществяването на задачите, които съм ти поставял, – съгласи се Петровски.

– Тогава защо ме отстранявате и не позволявате повече да ви служа? – озадачен попита Калин.

– През годините на съвместната ни работа ти бе добър помощник за мен, – въздъхна тежко бизнесменът, – но ….. нито веднъж не си ми посочил някой мой недостатък или грешка.

– Ама …., – Калин се обърка нацяло.

– Ти се грижеше, не за това, аз да работя по-добре, а гледаше само да ми угодиш. За това не се нуждая повече от съветите ти.

„Явното изобличение е по-добро, от оная любов, която не се проявява. Удари от приятел са искрени, а целувки от неприятел – изобилни“.

Беше прекрасна вечер. Мартин и Славка излязоха на разходка. И двамата бяха изненадани от красотата, която ги заобикаляше.

Това бе една от онези ясни зимни вечери, когато сиянието на луната и звездите очароваха и спират дъха.

Славка протегна ръка напред и възторжено каза:

– Марти, виж това! Не е ли прекрасно?!

Мартин повдигна глава нагоре, усмихна се и нежно каза:

– Красиво е, защото е сътворено от моя Татко!

Славка трепна:

– Татко …

– Мислиш, че се държа доста фамилиарно с Бога? – попита Мартин.

– Може би …. , – малко неуверено потвърди Славка.

– Това не противоречи на Библията, – убеден в своята правота каза Мартин. – В Новия завет за обозначаване на бащата се използва гръцката дума „Авва“. По-точен превод за нея би била думата „татко“. Тази дума обозначава близост. Говори за отношения, които се развиват благодарение на многото време, което сме прекарали заедно.

– Искаш да кажеш, че баща и татко са различни понятия? – Славка погледна изпитателно Мартин.

– Когато бях малко дете човекът, който ме отгледа, понякога бе „баща“, а друг път „татко“.

– Интересно, – поклати глава Славка, – кога се появяваш тази разлика?

– Когато правехме нещо заедно, което ми бе приятно, той бе за мен „татко“, например, когато ловяхме риба. Но когато ми казваше да направя нещо и от мен се очакваше моментално послушание, той бе „баща“.

Бог е такъв. Той е наш Баща и Татко. Понякога трябва да бъдем много сериозни дори делови спрямо Него. А друг път можем да се чувстваме съвсем безгрижни. Но и в двата случая, ако общувате с Бога достатъчно, за да Го познавате, ви гарантирам, че ще искате да сте близо до Него през цялото време.

Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.

Една красива пеперуда се носеше волно във въздуха. Изведнъж тя се наклони и падна в издигнали чела нагоре теменуги. Когато Лидия видя красиво обагрените криле на насекомото, изтича в задния двор, влезе в кухнята и бързо грабна един стъклен буркан.

– Отдавна мечтаех, да си хвана такава пеперуда, – задъхано се усмихваше момичето на себе си.

При връщането си Лидия се спъна и се удари в бетонната ограда. Буркана падна и се разби. Едно голямо парче стъкло от него отскочи и отбеляза кървава диря върху ръката на момичето.

Тази рана съвсем не бе безобидна. За нея трябваха осем шева, за да се затвори напълно.

Днес белегът като гъсеница пълзи по ръка на Лидия, особено когато извършва някакво движение с нея. Той разказва историята за едно нараняване и едно изцеление.

Когато гледаше вече оздравялата си ръка, Лидия си спомняше за случая, когато Исус се яви на учениците Си след смъртта Си. Тогава Той бе казал на Тома:

– Дай си пръста тук. Виж раните от гвоздеите на ръцете Ми. Протегнете ръка и я сложи в ребрата Ми.

С това Искаше да му покаже, че е същия, Който Тома е познавал преди. Той бе възкръснал от мъртвите с белезите на Неговото страдание, които бяха все още видими.

Тези белези сочеха към Спасителят. Те разказваха историята на нашето спасение.

Прободените Му ръце и крака от пироните и раната в ребрата Му разказваха историята за болката, през която Исус бе преминал, а след това бе изцерен.

Грехът ни е опустошил и разкъсал, но Исус дойде, за да ни възстанови и направи едно цяло.

Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.