Когато тъщата на Владимир Басов дошла в Москва, той веднага се заел с настаняването и регистрирането ѝ.

В тези години това било доста сложно, но всички познавали артиста Басов и били готови винаги да се срещнат с него.

Разказва се, че артистът поразил служител от администрацията не със своята известност, а със нещо съвсем различно.

Добил право да се срещне с един от началниците отговарящ за регистрациите, Басов казал:

– Спешно трябва да регистрирам човек в Москва.

– Кого искате да регистрирате? – попитал служителят.

– Тъщата.

– Леле …. добре, – изненадал се началникът. – толкова години работя тук, но за първи път виждам човек, който моли да бъде регистрирана тъща му в дома му. В такъв случай, не мога да ви откажа.

И служителят подписал всички необходими документи.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Швейцарската художничка Мило Муар е устроила в центъра на Кьолн самотен протест срещу насилието.

Тя излязла гола на главния площад на града, където в новогодишната нощ десетки жени са били подложени на сексуален тормоз.

Художничката е била на площада около 20 минути. В ръцете си е държала плакат с надпис:

„Уважавайте ни! Ние не сме обект за нападение, даже когато сме разсъблечени!“

Трябва да се отбележи, че служителите на реда не попречили на протеста на Муар.

В една от детските болници малките пациенти често носили в домовете си играчки, които били собственост на лечебното заведение.

Обикновената молбата да не правят така, не помагала.

В болницата трябвало редовно да отделят пари за закупуване на нови мечета, зайчета и кукли.

Но един прекрасен ден в болницата намерили ефективно решение, за това как да спрат малките „кражби“.

Какво според вас са направили? Помислете добре, вие какво бихте направили на тяхно място? Трябва да ви предупредя, че това, което са измислили е нетрадиционно, но е свършило работа.

Понапрегнете си малко мозъка. На служителите в болницата им е трябвало доста време, за да се сетят за това.

За нетърпеливите следва….

Отговор: тавукелзи иг ад аз, атацинлоб в танатсо ад авбярт и инлоб ас еч, илавзак атацед ан а, етикчарги ан етипал илавзръверп

В църквата нямаше много хора. Но и селцето не бе голямо. Повечето в неделния ден бяха на полето и съвсем бяха забравили за спасението на душите си.

Пасторът на църквата бе ревностен служител на Бога и въпреки закоравелите души на хората, той се молеше за тяхното спасение.

Откакто бе дошъл, се прибавиха още десетина души към вярващите, но пасторът не бе удовлетворен, той знаеше, че Бог иска всички да се покаят.

Един неделен ден пасторът застана на амвона, усмихна се на присъстващите и каза кротко:

– Днес има ли някой специално желание за тема на днешната проповед.

Това бе необичайно предложение и присъстващите малко е стъписаха. Но неведоми са пътищата Господни.

Отзад се надигна Макс. Той отскоро бе дошъл в селото, но помагаше на всеки, който имаше нужда.

Поправяше покриви. Събираше дърва в гората за някоя старица. Грижеше се за някой болен възрастен човек, когато нямаше никой край него.

Всички знаеха, че където има нужда, там беше и Макс.

– Не знам дали ще се съгласите с мен, – Макс  леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, – но бих искал да се помолим,  в тази църква да има повече усмихнати лица.

Повечето от хората го погледнаха с недоумение, те не разбираха какво точно иска да им каже той. Но Макс продължи съвсем невъзмутимо:

– Струва ми се, че повече хора ще искат да влязат в Небесното царство, ако то не прилича на тази църква.

На много от лица се появи усмивка. Макас бе казал истината и хората я бяха приели с отворени сърца.