Той може да редуцира всички симптоми, асоцирани с болестта на пътуването, например морската, като замаяност, повдигане и избиване на студена пот.

Доказано е, че джинджифилът е изключително полезен в редуциране на симптомите на гадене по време на бременост, дори и при най-тежката форма, изискваща хоспитализация.

Джинджифилът има антивъзпалителен ефект. Съдържа много съединения, наречени генгероли, които облекчават страдащите от остеоартрит и ревматичен артрит.

Предпазва от колоректален рак и рак на яйчниците. Гингеролите, основните компоненти на джинджифила, които са причина за отчетливия му вкус, ограничават растежа на колоректалните ракови клетки, а също и ги убиват, като предизвикат смъртта и асимилацията им.

Джинджифилът подобрява реакцията на имунната система. Загрява през студеното време, но може да предизвика и целебно потене, по време на настинки и грипове.

Немски учени са установили, че при потенето се получава защита от някои микроорганизми, включително срещу E.coli, Stahhylococcus aureus – често срещано кожно заболяване и Candida albicans.

Първоначално джинджифилът се е използвал предимно в медицината.

Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит прах на вид се използва в кулинарията като подправка.

Резенчета пресе джинджифил се използват за направата на чай и като добавки в супи и сосове.  В източната кухня се приготвя по всички познати техноологии на печене, варене и пържене.

В Азия коенът се настъргва, накисва се във вода и с него се подправят ястия или пък се запържва.

Много е разпространен в сладкарството под формата на сладки и бомбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира. В Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват.

Пресният джинджифил трябва да се съхранява в хладилник в хартиена торбичка. Така се запазва за около три седмици.

Изсушеният джинджифил се съхранява в стъклен съд с капак на сухо, хладно и тъмно място. Може да се остави и в хладилника, където ще запази аромата си за една година.

Холандските инженери са предложили нова система за движението на наноспътници. Очаква се, че те ще могат да се движат в пространството за сметка на молекули, които се изпаряват от лед.
Наноспътниците са космически апарати с особено малки размери. Такава е широко разпространената платформа CubeSat, състояща се от модули във формата на куб със страна 10 см и тежаща около 1 кг.
Такива спътници много лесно се пускат, като се добавят към основния товар на ракети. Това ги прави идеални за бюджетни научни изследвания.
Въпреки това, липсата на реактивен двигател значително ограничава тяхната маневреност и контрол. За да се реши този проблем Анджело Червоне от Делфийския технологичен университет е конструирал ракета с ледена тяга.
Предлага се в CubeSat да се качат 100 грама лед. В космоса започва сублимация – изпарение, като се прескача течното състояние на водата. Мощността на двигателя се увеличава за сметка на нагревателния елемент.
Прототипът се планира да се пусне в космоса след няколко години. Сега Червоне и неговият екип работят над въпроса, как да запазят водата във вид на лед, докато се чака пускането на спътника, а този период често е няколко дни. В краен случай водата може да замръзне в орбита, но такова решение ще усложни конструкцията на наноспътника.
Новата система, разбира се, вече има сериозни конкуренти. В лабораторията по реактивно ускорение в Масачузетския технологичен институт са разработили система, основана на електроспрей, а в Университета в Мичиган – миниатюрен йонен двигател. Според Червоне, тези технологии ще се допълват една друга.
За стартирането на спътника на дълги разстояния е по-добре да се използва енергията на заредени частици, а за коригиране на орбитата при краткосрочни проекти са идеални ракети захранващи се от лед.

През 1779 г. увлечен по изработването на оптични прибори Кулибин представил пред петербургската публика своето изобретение – прожектор.
Системата от отразяващи огледала съществувала и преди, по-специално са били използвани за маяк, но конструкцията на Кулибин била значително по-близо до съвремения прожектор.
Една единствена свещ се отразявала от поместеният във вдъбнатото полукалбо огледален рефлектор, който давал силен и насочен поток от светлина.
„Чудесният фенер“ бил положително приет от руската Академия на науките. Пресата също го рекламирала. Одобрен бил и от императрицата, но останал само за развлечение и не бил приложен за осветяване на улиците, какъвто бил първоначалния замисъл на Кулибин.
Сам майсторът по-късно е направил прожектори по индивидуални поръчки на корабовладелците.
На тази основа  създал система за компактен фенер за карети, което му донесло известен доход.
Кулибин не могъл да защити своите авторски права и каретните фенери започнали масово да се правят и от други майстори, което до голяма степен обезценило изобретението.

Учени от Калифорнийския технологичен институт, вдъхновени от природата, са създали листа, които дават възможност на слънчеви устройства да разделят водата и да се получава водород за гориво.
Пробивът е станал благодарение на това, че учените внимателно са разгледали химическите процеси, протичащи в живите растения.
Новият тип защитно покритие може да се използва в полупроводникови материали, за да се избегне появата на ръжда и да се облекчи химическия процес, играещ ключева роля в производството на гориво с помощта на слънчева енергия.
Покритието обеспечава производството на ефективно и стабилно гориво, на рекордни нива. В системата няма да се отделят взривоопасни смеси на водорода и кислорода.
Иновацията ще позволи производството на ефектни фотосинтезиращи системи или изкуствени листа. Устройството в основата си копира естествения процес на фотосинтеза, в който участват слънчевата светлина, водата и въглероденят диоксид.
Изкуствените листа се състоят от два електрода – фотоанод, фотокатод и мембрана.
Фотоанодът е отговорен за използването на слънчевата светлина за окисляване на водни молекули, което води до образуването на газообразен кислород, протони и електрони.
Фотокатодът рекомбинира протоните и електроните, създавайки водород.
Мембраната разделя газовете един от друг, предотвратява експлозията и позволява безопасното им използване.

Екип от учени от университета в Женева са разкрили механизма на промяната на цвета при хамелеона.
Според учените, изменението на цвета на животното става с помощта на активната настройка на решетката от нанокристалите, присъстващи в повърхностния слой в клетките на дермата, наричани иридофори. Изследователите са установили наличието на дълбоки иридофори с по-големи и по-малко подредени кристали, които отразяват инфрачервеното излъчване. Организацията на два наложени един върху друг  слоеве на иридофорите им дава възможност да превключат между ефективното маскиране и ярък външен вид, като същевременно се осигурява пасивна топлинна защита на организма.
Генетикът Michel Milinkovitch обяснява, че червения, жълтия и кафявия цвят се създават без пигменти и физическото явление оптична интерференция. Те са резултат от взаимодействието между определени дължини на вълните и наносистемни структури, като например малки кристали, намиращи се в кожата на влечугите.
Физикът Jérémie Teyssier и биологът Suzanne Saenko, работещи по изучаването на хамелиона, казват, че животното променя цвета си при използване на активни настройки на решетъчните нанокристали. Когато хамелеонът е спокоен, те образуват гъста мрежа и отразява сините вълни. За разлика от състоянието, когато животното се възбужда,  то отслабва своята решетка от нанокристали, което му дава възможност да отрази други цветове, жълти или червени. Това е един уникален пример за автоматично организация на вътреклетъчен оптична система, управлявана от хамелеона.
Учените също така са показали наличието на втори, по-дълбоки слоеве на иридофорите. Milinkovitch твърди, че тези клетки, които съдържат голями и по-малко подредени кристали представляват значителна част от инфрачервените вълни. Това дава на хамелеон отлична защита срещу топлинно въздействие.
В бъдещите изследвания, учените планират да проучат механизмите, които обясняват развитието на нанокристални решетки в иридофорите, както и молекулярните и клетъчни механизми, които позволяват на хамелеона да контролира геометрията на тази решетката.