Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.

Какви ли не истории се разнасяха в махалата. Дора и Петра попиваха всичко и предаваха нататък.

Скоро новостта, която ги споходи изостри сетивата им.

– Представяш ли си, – каза въодушевено Дора, – тази жена правела чудеса.

– Невероятна е! Излекувала болни от корона вирус, свързвала с хора, които са починали отдавна, откривала загубени предмети, …. – размаха неопределено ръце Петра.

Двете веднага разучиха адреса на офиса, който бе наела и решиха да я посетят. Още на другия ден бяха при нея.

– Казвам се Елеонора, – представи се жената.

Тя носеше маска, но в това нямаше нищо подозрително, никой не бе отменил средствата за защита от корона вирус.

След като им каза някои неща, които им се бяха случили в миналото, печелейки по този начин доверието им, Елеонора предложи:

– Ако ми донесете пари, за предпочитане е бижута, ще ги удвоя за два-три дена.

Дора и Петра изобщо не се усъмниха в предложението и донесоха всичките си бижута и около пет хиляди лева, толкова можаха изстискат от потайните си скривалища.

След два дена двете бяха изненадани. Оказа се, че „жената чудо“ е изчезнала в неизвестна посока.

Дора и Петра бяха като попарени. Тъжна история.

– Сигурно ни е хипнотизирала по някакъв начин, – отбеляза Дора.

– Вероятно е заблуждавала и други хора и след това е изчезвала, – добави Петра.

– Интересно, кой тогава се разпространява мълвата за нея? – попита Дора.

Двете жени се спогледаха.

– Това трябва на всяка цена да се разбере, – ококори очи Петра.

И двете импулсирани от новата идея, хукнаха към махалата да събират нови клюки.

Провеждаше се евангелизация на открито. Никифор бе възмутен . Той се изправи и заяви следното:

– Чух ясно какво каза този човек, но не вярвам на нито една от думите му. Осланям се само на това, което виждам. Не вярвам нито в ада, нито в някакъв съд, още по-малко в Бог. В живота си никога не съм видял нещо подобно, защо да вярвам тогава, че те съществуват?

След него се изправил Продан и започна да говори:

– Казаха ми, че наблизо има извор. Не е вярно, там няма нищо.

– Ти видял ли си това? – попита някой от тълпата.

– Казват ми, че тук растели дървета и храсти, – продължи невъзмутимо Продан. – И това не е вярно.

В навалицата се чу глух ропот.

– Твърдят, че на небето се задавали облаци, – леко усмихвайки се упорито отбеляза Продан, – но и това не е истина.

Някои от присъстващите бяха готови да го халосат с нещо, за да млъкне, но това не го интересуваше и поднови изказването си:

– Сигурно си мислите, че съм си изгубил ума, но в действителност не казах нещо по-различно от мъжа, който говори преди мен. Аз съм сляп по рождение и никога не съм виждал извор, дървета, храсти и облаци. Когато твърдя, че тези неща не съществуват, просто доказвам, че съм сляп.

Хората наоколо започна одобрително да клатят глави.

Тогава Продан се обърна към Никифор:

– Колкото повече говорите за своето неверие, толкова по-явна става вашата слепота. Не виждате нищо Божествено, защо сте духовно сляп.

Думите на Продан направиха силно впечатление на хората, а Никифор наведе засрамено глава и се изниза.

Божите неща не могат да се възприемат с нашите сетива, нито чрез нашия разум, това става единствено с помощта на вярата.

Нека Бог отвори духовните ви очи, за да осъзнаете, че има не само ад, но и Спасител, Който може да ви избави от него.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.