Бактерията  Tersicoccus phoenicis е била открита през 2013 г. в помещения, където най-малко са очаквали да я намерят, в стерилните стаи на НАСА и Европейската космическа агенция.
Те нямали нищо общо една с друга. Едната е открита във Флорида, къдто се е сглобявал космическия апарат „Феникс“, а другата на космодрума в Куру, Южна Америка.
В такива помещения се подържа по-високо въздушно налягане, очистват се със силни химикали и ултравиолетова светлина, но за откритите бактерии, тези условия ги устройвали.
Възможно е те да са попаднали на Марс чрез „Феникс“ или някой друг апарат.

Броненосците, ленивците и мравоядите са от групата на непълнозъбите.
Съществуват много наблюдения, които описват лошото им зрение.
Например биещите самци ленивци могат да опитат челно да ударят противника си, намиращ се на метър от него.
Оказало се, че у непълнозъбите не функционира ген, отговарящ за конусите в очите – един от двата вида фоторецептори. За това те виждат света черно бял и лошо се ориентират при ярка светлина.
Учените предполагат, че тези видове водят началото си от други представители на животинския свят, които са водили живот под земята и за това не са се нуждаели от такъв ген.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Едно малко момче, което наскоро повярвало в Бога, попитало баща си:
– Татко, как да вярвам в Святия Дух, когато никога не съм го виждал?
– Добре, ще ти покажа, – казал бащата, който бил електротехник.
Завел сина си при една електростанция и му показал генераторите.
– От тук енергията идва до нашите домове, нагрява печката и ни дава светлина. Ние не виждаме енергията, но тя идва от тези машини и протича по кабели, – казал бащата. – А сега искам да те попитам: Ти вярваш ли, че съществува електрическия ток?
– Да, вярвам, – казало момчето.
– Разбира се, че ще вярваш, – казал бащата, – но ти не вярваш, защото го виждаш. Ти вярваш в неговото съществуване, поради нещата, които върши. Така можеш да вярваш и в Святия Дух, не защото го виждаш, а защото променя живота на хората, които са повярвали в Бога.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.