Учениците влязоха шумно в училище и всеки се устреми към класната си стая.
А ето го и Валери. Огомен дългуч, който повтаряше 8-ми клас. Силвия беше нова ученичка, дошла наскоро в училище. Тя беше седмокласничка.
Валери се лепна за нея.
„Сигурно си мисли, – каза си Силвия, – че като съм нова и си мълча, може да издевателства над мен. Да подхвъля закачки след мен, да ми подлага крак, за да ме спъне или да ме замеря с дъфка, която може да се лепне за косата ми“.
В училището всички се страхуваха от Валери. Може би защото беше висок и як. Затова, когато се лепна за Силвия, никой не се застъпи за нея. Тя трябваше сама да реши проблема си.
Валери започна да я дразни, думите му бяха обидни и я изгаряха. Тя се обърна срещу него и го заплю. От къде събра толкова смелост, за да го направи и тя не разбра. Ако го беше ударила с малките си юмручета, това щеше да бъде като ухапване от комар за огромното му тяло. Но Силвия го удари по най-уязвимото му място, неговата душа.
Спаси я само звънеца, за влизане в час. Но всички знаеха, че в следващото междучасие ще бъдат свидетели на ответния удар на Валери за това, че беше унизен пред всички.
След като свърши часът Валери приближи Силвия. Наоколо групирайки се, ученици започнаха да си шушукат очаквайки развръзката. Силвия изтръпна. Но когато го погледна в очите, видя нещо необичайно, което беше станало през последните 45 минути.
Валери протегна ръка към Силвия и каза:
– Извинявай, че се държах грубо с теб. Ако някой те закачи, обади ми се, ще му дам да се разбере. Тук всички са страхливци и подлеци…
Силвия беше поразена. Този глупав повтарач, протегна грубата си лапа и ѝ поиска прошка, невероятно.
Тя сви ръмене и му подаде ръка.
Сега Силвия можеше спокойно да върви по коридора на училището, той не ѝ изглеждаше толкова страшен и тъмен, само защото на Валери му бе проговорила съвестта.

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

В една страна живеела бедна вдовица със сина си. Те живеели много бедно на една таванска стая.
Преди много години тази жена против волята на родителите си се оженила и заминала със съпруга си в друга страна.
Мъжът ѝ се оказал безотговорен и неверен. След няколко години умрял и оставил жена си и сина си без никакви средства за съществуване. С големи трудности жената някак успявала да нахрани детето и себе си.
Веднъж на вратата им почукал пощальон. Жената взела писмото и познала почерка. С треперещи пръсти счупила печата и отворила писмото. Там имало чек и лист хартия, на който било написано кратко: „Връщай се в къщи“.
Ние често грешим в живот си, но Той ни обича и в трудни минути протяга ръка, за да ни помогне и върне към Себе Си.

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.