Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

В края на първата среща, млад мъж придружава любимото си момиче. Окуражен от нощта, той се решава на първата целувка.
В атмосфера на доверие, той опира ръка на стената, усмихва се и ѝ казва:
– Скъпа, какво ще кажеш на прощална целувка?
В ужас тя отговаря:
– Да не си луд родителите ми ще ни видят?!
– Е, хайде! Кой ще ни види в такова време?
– Не, моля те. Представете си, ако ни хванат?
– Не ставай смешна, няма никого наоколо, всички спят.
– В никакъв случай! Това е твърде рисковано!
– Моля те! Толкова много искам да те целуна.
– Не, не, не. И аз те обичам, но аз просто не мога!
– О, да можеш. Моля те!
– Не, не. Не мога.
– Моля те! …
Изведнъж светва лампата на терасата и се появява сестрата на момичето по пижама и с разрошени коси. Със сънен глас сестрата казва:
– Татко каза, да се пребираш и да му изпратиш въздушна целувка. Ако искаш и аз мога да направя това. И му кажи, да не е полудял, нека си махне ръката от бутона на домофона!

В детството си всички сме учили стихотворения за Дядо Мраз, писали сме му писма и сме броели дните до идването му със затаен дъх. Тогава не задавахме въпроса, дали съществува или не.
Много родители смятат, че не трябва да подържат вярата на децата в съществуването на Дядо Мраз. Други смятат, че когато пораснат децата им, сами ще разберат истината. Но дали тогава няма да се разочароват.
Спомням си, когато малкия Боря попита майка си:
– Мамо, нима Дядо Мраз не съществува!
Видях как младата жена изтръпна, но на помощ ѝ дойде една възрастна жена, която стоеше наблизо:
– Дадо Мраз ще съществува до тогава, докато ти вярваш в него, – каза мъдро жената и се усмихна на детето.
Минаха много години от тогава и мойте коси вече побеляха. Но колкото повече години трупам на гърба си, все повече се убеждавам, че вярата в Дядо Мраз е необходима.
Защо ли?
Защото е много забавно и весело.
Подготовката за новогодишните програми и представления, картичките направени от несръчните ръце на децата, писмата до Дядо мраз, очакването на подаръците, всичко това е увлекателно и вълнуващо.
Детските лекари отбелязват, че децата много по-рядко боледуват преди Нова година. Нима можеш да си стоиш у дома с висока температура, когато те очакват толкова интересни неща!

В навечерието на Нова година децата рисуват картички и картинки за близките си.
Тези „плесканици“ и „цапаници“, разбира се, изглеждат мило, но на вас родителите ви се иска нещо по-различно.
Тогава научете децата си на няколко интересни техники на рисуване.
За това са ви необходими боички, парче дунапрен, памучни тампони, а още малки пръсчета и длани.
С отпечатъците от пръсти и длани могат да се направят необичайни картини. За целта трябва да се потопят пръстите и тампоните в съд с боя. След това се правят „следи“ върху хартия.
Тук всеки може да прояви своята изобретателност.

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.