Смъртта не е популярна тема за разговор, дори и сред вярващите. Много от тях дори се боят от нея.  Да те говорят за вечен живот, но когато дяволът се опитва да разтърси земния им живот чрез заболяване или друго нещастие, те започват да се паникьосват.

Защо? Защото не са се научили да гледат на смъртта с очите на Бога. Въпреки, че духът им е станал безсмъртен, те не са обновили своя ум по отношение на истината.

Ако бяха направили това, когато дяволът се опита да натисне бутона на паниката, те биха се разсмели и биха казали:

– Ти не можеш да ме изплашиш, дяволе. Аз съм мъртъв , доколкото това е необходимо.

И това вярно. Божието Слово казва, че новороденият отгоре, няма да види вече смърт. Исус ни замени в това. Той умря, за да не умрем ние. Възкръсна  и победи този у когото бе силата на смъртта, и освободи тези, които поради страх от смъртта, цял живот са били в робство.

Ако вие сте направили Исус Господ на живота си, за вас смърт няма. Това става веднага след като сте приели Христос в сърцето си. В този момент вашето старо естество, което е привикнало да греши и да се бунтува против Бога е умряло вече. Вашето тяло не е умряло, но духовният ви човек, истинската ви същност е умряла за сатана и делата му. Вие сте станали „ново създание“, безсмъртно, неспособно да умре.

Когато приключите земния си път, то вие няма да умрете, а просто ще свалите земната си обвивка и ще се пренесете на много по-славно място.

Обърнете се към Божието Слово и вижте как Бог гледа на смъртта. Изучете този въпрос. Когато започнете да осъзнавате реалността на своето безсмъртие, дяволът никога няма да може да ви изплаши със смърт.

Всички тези думи сочат към една дълбока промяна и начало на нещо неочаквано.

Било е непоносимо задушно, но внезапно е подухнал силен вятър и е премахнал тази задуха, а присъстващите дълбоко поели обновения въздух.

Всичко вкиснатото и стоящото в блатото се превърнало в живот. В закрития хоризонт, в тъгата и мрака се взривила светлината на любовта, обещанието за свобода и огъня на творчеството. Всичко се обновило.

Това са слаби човешки думи, които само намекват за това, което е станало в центъра на християнството. Вярата в идването на Божия Дух одухотворява живота, води до победа над всяко робство, инерция и ограниченост.

Христос каза на учениците си за това пришествие на Утешителя и че човеците трябва да Го приемат.

След този тайнствен „трети час“, всичко добро и истинско в християнството живее с вяра чрез Святия Дух, с опита от неговото идване и неизреченото, със светлината и радостта от общението с Него.

На този велик и славен ден Петдесетница Църквата празнува тази вяра и опит.

Настрадин Ходжа е популярен фолклорен персонаж от мюсюлманския Изток.

В притчите е представен като учен скитник и хитрец, способен да намеи изход във всяка ситуация и да победи противника си с думи.

Въпреки това, в България и Македония, които дълго време се намирали под османско робство, Настрадин Ходжа често се е появявал като антигерой, който губел от местния аналог Хитър Петър, който също е пътешествал на магаре.

Ние често славим Бога за Неговата верност. Благодарни сме Му, че винаги можем да разчитаме на Него.

А замисляли ли сте се някога, че и Той очаква от нас верност?

Бог се нуждае от хора, на които да разчита. Верни и мъдри слуги, на които да се довери. Особено в тези дни са му нужни вярващи, с които да работи заедно, за да се изпълни волята Му.

Когато евреите бяха в египетско робство, Той се обърна към Моисей, за да ги изведе от там. Защо точно Моисей избра? Защото Му трябваше човек, който да постъпва според волята Му.

Бог се нуждае от нас, така както се нуждаеше и от Моисей.

Той иска да бъдем верни в познаването на Неговото Слово и да бъдем послушни на това Слово.

Ще бъдем ли верни? Всеки сам решава за себе си. Никой не може да ви принуди или да вземе такова решение вместо вас.

Станете мъдри и верни слуги и кажете на Бога от все сърце:

– Боже, Ти можеш напълно да разчиташ на мен.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.