Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..

Уникален е проектът на архитектите от фирмата Gould Evans, който е бил реализиран в Канзас. Преди няколко години тук се е появила женска Духовна академия с малък параклис с оригинални и символични решения на фасадата.

Дизайнерите са създали невероятен проект с „дантелена“ фасада и това не е случайно. Католическата академия „St. Teresa academy“ представляваща комплекс с параклис е наречен на св. Тереза ​​- покровителка на дантелата.

Пред дизайнерите на този проект е стояла доста трудна задача: да създадат сграда съответстваща на предназначението ѝ и да „достигнат хармония“ между светския и духовен живот, посредством архитектурен дизайн.

Авторите са успели да създадат архитектурно съоръжение, напълно отразяващо основната концепция. Освен това, се създава впечатление за скромност, като се избягва показната пищност на църквата.
На някои прозорци за сигурност са инсталирани пердета и щори.

Фасадата като бяла „дантела“ и големия бял кръст издигащ се на целия комплекс, поема основния замисъл.

Дупчестата фасада има не само естетическа, но и практическа задача. Тя разсейва пряката слънчева светлина и предпазва помещението на параклиса от палещото слънце на Канзас.

Въпреки очевидната простота на сградата, нейната вътрешна украса е подчинена на лаконичност, сдържаност и елегантност относно линиите, формите и цветовете.

Преобладаващото бяло и прозрачно създава усещане за „по-голямо пространство“, за сдържаност на чувствата и емоционално освобождение.

Стояна лежеше в леглото, бледа и изтощена, загубила последните си физически сили. Тялото ѝ, което преди бе едро, внушително и силно, сега се губеше в гънките на одеялото. Едва се забелязваха очертанията ѝ. Неизтощимата, енергична и влиятелна плът се бе стопила само за няколко месеца. Само в очите и още гореше буен огън, който говореше, че не се бе примирила с положението, в което се намираше.

Соня стоеше до леглото ѝ бе потънала в мислите си.

– Искам да знам какво ще правиш, когато мен вече няма да ме има, – каза Стояна. – Искам да ми кажеш.

Двете бяха много близки, повече от приятелки. Стояна не веднъж бе подкрепяла младата жена.

В гърлото на Соня бе заседнала буца и тя безпомощно мълчеше. Стояна я разбра, без да чуе мнението ѝ.

– Какво ще правиш с Кольо? Ще му отмъстиш ли?

Соня поклати глава.

– Отмъщението не е решение, – каза съвсем тихо Соня. – Онова, което направи е толкова отвратително …… Само Бог може да го съди.

– Права си, – кимна Стояна. – Животът е твърде кратък, за да си губим времето за неща, които не можем да променим. По-добре е да насочим всичките си сили към задачите и хората, на които можем да повлияем и окажем съдействие. Знам, че още го обичаш, макар да не искаш да го признаеш дори пред себе си.

Соня избегна проницателния ѝ поглед и въздъхна  унило:

– Два пъти се влюбих и двата пъти се обезсърчих и отчаях.

– Защо не опиташ още веднъж? Не прави същата грешка като мен, аз твърде рано се отказах.

– Вече не вярвам в любовта, – огорчено каза Соня. – Когато човек се влюби, загубва разума си. За мен любовта е като душевно заболяване, което се опитваме да излекуваме с брака.

– Дълги години се опитвах да отрека любовта, – каза с тъга Стояна, – защото се боях да загубя онова, което смятах за важно, да има власт. Но какво е властта в сравнение с любовта? Любовта е вдъхновителят и организатора на живота, началото и края на всичко, което правим. Тя е единственото богатство, което се умножава, когато го разпръскваме. Дълго време си затварях очите пред тази истина, а това бе най-голямата ми грешка.

– На мен ли липсва само вяра, – каза Соня. – Любовта я усещам като нож, който разбърква вътрешния ми мир.

Двете жени замълчаха за малко, а след това Стояна продължи:

– Може би ни е дадено само веднъж в живота, да обичаме истински, а после да се утешаваме с множество дребни влечения към един или друг мъж. Отличителната черта на истинската любов е, че човек изгаря като храст, ударен от мълния. Означава ли това, че след всичко преживяно ще остане само пепел?

Соня не можеше да отговори на въпроса.

– Ако не се върнеш при Кольо, тогава му помогни да завърши започнатото, това за което е мечтал  цял живот.

Соня трепна:

– Винаги, когато съм се опитвала да му помогна, само развалях и усложнявах нещата.

– Опитай отново, – насърчи я Стояна, – въпреки че не си уверена в съдействието си. Той има нужда от твоята подкрепа. Дължиш го на любовта, която все още изпитваш към него …..

Пристъп на опустошаваща кашлица разтърси тялото на Стояна. Соня изтръпна, тя виждаше, че единствената жена, която я бе подкрепяла, сега си отиваше, а тя бе застанала на кръстопът. Как да постъпи?

Думите на Стояна сериозно я бяха разтърсили. Имаше над какво да разсъждава…….

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Испанският Конституционен съд е признал правото на фармацевтите, водени от религиозна вяра или тяхната съвест, да не продават средства предизвикващи аборт, така наречената „хапчета за следващата сутрин“.

Когато е взел това решение, съдът се е позовал на член 16 от испанската конституция, която гарантира свободата на съвестта и религията.

Решението на съда е отговор на жалбата на фармацевти от Севиля, които местните власти глобявали с 3 хиляди евро за отказ да продават таблетките за аборт.

Конституционният съд се е произнесъл, че наложената глоба представлява нарушение на свободата на съвестта.

В същото време съдиите отказали на фармацевтите да признаят за правилно отказа им да продават презервативи, защото по мнение на юристите, в този случай „отсъства конфликт със съвестта, предписан в Конституцията“.