Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..

Защо подписването на Санстефанския мирен договор се смята за толкова важен в българската история? Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – обединението на България, разкъсана след Берлинския договор или пък 22 септември 1908 г., когато княз Фердинанд обявява независимостта на България?
Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.
Той постави началото на онази Трета България, намираща се между Европа и Азия, там където се преплитат интересите на великите сили.
Българите не са знаели, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на ревизия. Това е строго поверително и зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството е насочено против Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
Още от самото начало временният договор с турците  е полезна тактическа стъпка. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към  българския народ, като защитник на неговите интереси. По този начин Русия запазва репутацията си на покровител. Предстоящото унищожение на Санстефанския мирен договор става под натиска на западните ни съперници, което ще увреди тяхното влияние на Балканите и  ще увеличи руския авторитет.
За нас, българите, 3 март 1878 е едно ново начало. На този ден бе направена онази първа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни чада на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не са били напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си просто така.

Веднъж попитали Хери Кисинджър, бивш държавен секретар на САЩ:
– Какво представлява „притискащата дипломация“?
Кисинджър отговорил:
– О, това е уникален еврейски метод. Ще ви обясня с пример. Да речем, че искате да омъжите дъщерята на Рокфелер за обикновено селско момче от България.
– Какво? Как може да стане такова нещо?
– Много лесно. Отивам в едно българско село, избирам си един приятен младеж и му казвам.
– Искате ли да се ожените за американска еврейка?
Той объркано отговаря:
– У нас тук е пълно с момичета.
Аз продължавам:
– Да, но тя е дъщеря на милиардер!
Младежа се почесва по главата и казва:
– Е, това променя нещата…
Тогава отивам в Швейцария на среща в банката и питам:
– Искате ли да имате за президент на банката българско селянче?
– Фу, – отговарят от банката.
– А ако той е бъдещия зет на Рокфелер?
– Е, това разбира се променя нещата..
Отивам при Рокфелер и му казвам:
– Искате ли за зет български селянин?
А той възмутено:
– Какво говорите, в нашето семейство всички са финансисти!
Казвам му:
– Да, но той е председател на управителния съвет на швейцарската банка!
Рокфелер се замисля и клати глава:
– О, но това променя нещата! Сюзи, ела тук. Господин Кисинджър ти е намерил годеник. Той е президент на Швейцарската банка!
Сюзи недоволно мърмори:
– Ох, все финансисти, скучни и неприятни.
Но аз й казвам:
– Да, но той е едно здраво и силно българско момче!
А тя с възторг:
– О-о-о! Това променя нещата.