Щастие или тъга, увереност или безпокойство, наслаждение или недоволство, активност или безволна покорност, всичко това се явява следствие от взетите от вас решения.

Религията е родила двама близнаци. Единият се нарича Традиция, а другият Култура.

Тези близнаци обезсърчават жените да станат такива, каквито искат да ги видят другите.

Господ е дал живота си и за жените.

Жени, решете постоянно да осъзнавате присъствието на Исус във вас. Ще се научите, когато се обучавате. Ще получите, когато давате. Ще пожънете, когато сеете. Ще се обогатите, когато споделяте.

Вашето право на избор ви дава възможност да станете господарка на съдбата си и ви гарантира, че можете да станете такава, каквато Христос може да ви направи – вярваща жена.

Фридрих II, крал на Прусия, ценял много интелигентността и образованието. Той съвсем оставил вярата си в Бога и вместо да търси съвет от Него, се обръщал към френския философ Волтер:

– Божествени Волтере, моля те да ни помогнеш.

Но скоро кралят забелязал силен упадък на морала и нравствеността в страната си. Накрая разбрал, че наука без вяра в Бога дава печални резултати.

От Волтер кралят също се разочаровал, тъй като разбрал, че философът не разполага със силни морални и етични принципи.

Тогава Фридрих се обърнал към своя министър:

– Постарайте се в най-скоро време пак да внедрите християнството в страната или се махайте от очите ми.
Този министър бил ревностен изпълнител на кралските заповеди по време на борбата против християнството.

Християнството не е религия. Християнството е Христос. Тя се основава на условията на Христос и едно от първите е себеотрицанието.

Истинското християнство започва тогава, когато приемем Исус за свой Господ и Спасител.

Истинското християнство е Христос в човешката душа, лично изповядване на вярата в Христос, Спасителят на всички хора.

Ако християнството остава само зад стените на молитвения дом и не отива с нас в останалите дни на седмицата на работата ни или където отиваме, и не се проявява в живота ни, то е фалшиво.

Бог иска християнина да следва Христос, не в текстовете, не в свещените обреди, не в думите, а на дело.

Християнството трябва да се въплъщава в духовният и морален живота на християнина.

Беше горещо, но в Кения  това е нормално. Омар Фарах бе мюсюлмански учител. През деня той хвана автобуса минаващ през Мандера. Вътре в колата бе задушно и горещо, а и пейзажът не предлагаше нищо интересно.

Изведнъж автобусът спря. Пътниците плахо се заоглеждаха през прозорците. Видяха бойци въоръжени с автомати и пушки.

– Това са терористи от групировката „Ал Шабаб“, – каза един от мъжете вперил поглед, изпълнен с ужас, към въоръжените мъже.

Вратата на автобуса се отвори рязко, а от вън прозвуча команда:

– Слизайте!

Хората колебливо запристъпяха и се струпаха пред вратата на автобуса.

Суров мъжки глас изрева:

– Разделете се. Мюсюлманите тук, а християните от другата страна. На повечето от пътниците им трепереха краката и не реагираха.

– Които от вас са мюсюлмани, са в безопасност. Не бойте се, нищо няма да ви направим.

В групата от пътници имаше хора, които не бяха мюсюлмани. Някои от тях наведоха глави.

Омар застана пред групата и твърдо заяви:
– Те са също хора като нас, макар че изповядват друга религия. Ако се отнасяте добре към тях и те ще се грижат за нас …..

Най-близко стоящият до групата терорист кресна:
– Ще ги избием.

–  …. нека живеем в  мир с тях, – довърши фразата си Фарах.

Терористът изгледа малко по-меко Омар и каза:

– Дръпни се от тях. Щом си мюсюлманин няма да пострадаш. Бягай.

– Убийте ни всички или ни оставете на мира, – извика Фарах.

Няколко души го подкрепиха.

Терористите озлобени започнаха да стрелят. Омар прикри с гърдите си християните.

Куршум прониза смелият мюсюлмански учител. Той падна на земята и загуби съзнание.

По-късно бе откаран в една от болниците на столицата. Лекарите цял месец се бореха за живота му, но усилията им бяха напразни.

На гроба на Омар брат му каза:

– Дано смъртта ти, братко, доведе до религиозно разбирателство. Хората трябва да живеят заедно в мир. Нека в Кения всички да живеем като една общност, без да се избиваме.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Всеки радикализъм е формира от ограниченото мислене. Фанатизмът е религия без любов. Не случайно в Писанието на тази опасност е отделено много внимание.

В известното послание на апостол Павел до коринтяните се казва:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува“.

Радикалните вярващи свеждат религията до голо учение без духовно съдържание. Те превръщат вярата във фанатично изпълнение на набор от правила и ритуали, изгубвайки истинският смисъл на християнството.

Именно това пробужда агресията. В борбата с това трябва да е мобилизират всички ресурси.