Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

В Далечния Изток японски автомобили са широко разпространени: леки коли, джипове, микробуси, и т.н. Но това, което е странно, че е много трудно да се открие автобуса произведен в Япония.

Коя е причината?

Сега е ваш ред. Съобразете се с нещо специфично у японците, което повечето народи го нямат. Може би е свързано с ляво и ….. Стоп! Всеки път прекалявам с подсказването.

Ако не сте успели да разберете причината, ето ви и

Отговор: Проблемът е във вратите за пътници, които отиват на ляво. Разбира се, има и майстори, които правят ъпгрейд в съответствие с местните традиции. Но това е доста скъпо и неестетично.

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

Екип от Делфийския технически университет са създали ново устройство за съхраняване на данни, което може да запази 500 терабайта информация на квадратен инч. Капацитетът на устройството за сега е 1 Kбайт.

В новия „твърд диск“, всеки бит данни е кодиран от движещи се един атом хлор върху подложка от медни атоми в една от двете позиции. В резултат на изместването на атом в матрицата при другите хлорни атоми се оформя „дупка“.

Ако атомът хлор е в най-горната позиция ( „дупка“ в долната част), това означава 1. Ако атомът е в долната част ( „дупка“ е горе) – 0. Информацията се кодира в двоичен код.

За да се демонстрира технологията, учените са записани на медната плоча лекцията от физик Ричард Фейнман, който през 1959 г. е заявил, че ако има възможност да изгради индивидуални атоми в определен ред, ще бъде в състояние да запази една единица информация на атом.

Всеки текст е закодиран на площ 96 х 126 нанометра. За записа учените са използвали сканиращ тунелен микроскоп. Специалистите обединили битовете в блок от 64 бита. Във всеки блок има маркер от такива „дупки“. Той работи като миниатюрен QR код, съдържащ информация за местоположението на блока на медна плоча и показващ дали продуктът е повреден или не.