Когато мина край бара Мартин бе хванат грубо за рамото от един мъж, който изрева в лицето му:

– От кога те чакам?! Бих искал да ти се реванширам за времето, когато ме натопи във вода, ако помниш това бе първата година, когато учехме в гимназията.

Мартин погледна табелката с името на този едър мъж и си спомни.

Тогава той бе дребен, за това не го приемаха на сериозно в отбора. Останалите момчета често го заяждаха.

А един ден един от съотборниците му го бутна във фонтана и той се измокри целия.

Мартин бе готов да отвърне:

– Когато това е станало с теб, аз не съм бил там …

Но тогава усети нежен глас в духа си:

– „Мек отговор отклонява от ярост“.

Мартин бе пред избор. Това бе цяло чудо, че се сети за събитие станало преди толкова години.

Внезапно Мартин каза:

– Матьо, знам за този инцидент, но аз не бях там. Признавам, че когато го чух, се смях, но това бе грешка. Съжалявам. Ще ми простиш ли?

Лицето на Матьо се промени. Гневът му се стопи и той се разплака. Прегърна през рамо Мартин и попита неуверено:

– Не беше там и съжаляваш, че се засмя?

– Да, Матьо, не бях там. Сега съм християнин и съжалявам за много неща, които съм правил преди.

– Променил си се, – леко се усмихна Матьо. – Разбира се, че ти прощавам.

Малин се бе окумил. Седеше и мъдруваше:

– Колко е прекрасно усещането, когато се изпълни това, което толкова дълго време си очаквал! Сърцето започна да тупти по-бързо. Усещаш повече сила и енергия. Животът изглежда много по-красив.

Беше време, когато си казваше:

– Ех, нямам търпение ….. Кога ще стане?

Имаше период, когато плановете рязко се промениха. Нещата, за които Малин толкова се надяваше, не ставаха. И всичко загуби смисъл.

– Нямаше желание да прави каквото и да е.

Само седеше и се съжаляваше, а сърцето му плачеше.

В това състояние го завари приятеля му Николай.

– Ей, докога ще седиш в локвата от сълзи, – каза му той.

– А какво друго мога да правя? – попита раздразнено Малин.

– Чуй, – Николай го потупа по рамото приятелски, – дори когато всичко се разпада, има Някой, Чиито планове винаги работят за твое добро. Бог знае точно как се чувстваш, в тези ситуации можеш да Го попиташ, какво Той би искал да правиш сега. Само трябва да Му се довериш. Той знае кое е най-доброто за теб.

Данчо бе се намръщил:

– Прошката не е извинение, нито е преструвка.

Той го осъзнаваше, но все още го болеше.

Дичо го потупа по рамото:

– Да простиш означава да продължиш напред, без да задържаш обидата в себе си.

– Да, но … ти не знаеш, – размаха ръце Данчо.

– Това не означава, че го извиняваш, нито че го подкрепяш, – заяви Дичо.- Отмъщението е Божа работа. Остави Господ да се занимава с него.

– Мога ли да моля Бог за благодат, когато нямам желание да я отдам? – попита с тъга Данчо.

– Добър въпрос, – усмихна се Дичо. – Щом ни е дадена благодат, нужно е свободно да я даваме.

Данчо само въздъхна, поне на този етап това бе трудно за него.

Лятното слънце изгряваше на хоризонта. Леля Дарина, съседката на Мая я повика с пръст и прошепна:

– Ела да видиш!

– Къде? – Мая потърси с очи посоката, която ѝ показваше Дарина.

На ветропоказателя на предната веранда на съседката имаше малка чаена чашка, пълна със слама, стояща върху метална степенка.

– Гнездо на колибри, – прошепна щастлива Дарина. – Виждаш ли бебетата?

Две малки човки като карфици, едва-едва се забелязваха. Те бяха насочени нагоре.

– Те чакат майка си, – усмихна се Дарина.

Мая извади телефона си, готова да ги заснеме.

– Не толкова близко, – укори я Дарина. – Ще изплашиш майката.

От тогава двете отдалеч следяха семейството колибри.

Но това не трая дълго.

След една седмица майката и малките бяха изчезнали.

– Сега кой ще се грижи за тях? – възкликна тъжно Мая.

– Бог ще се погрижи и за тях, както се грижи и за нас, – леля Дарина прегърна Мая през рамо.

В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.