В съвременния свят много отдавна всичко се е обърнало с главата надолу. Жените все повече и повече стават „мъжествени“, забележете, не мъже. Вземат върху себе си съвсем не женска работа, а много мъже се превръщат в лентяи.

И това става, благодарение на нас жените. Да, скъпи мои, в това съм се убедила от свой личен опит и опита на мои  приятелки и познати.

Ние сами правим всичко, слагайки на собствените си крехки рамене съвсем не женски грижи и с гордост ги изпълняваме ….

Веднъж чух от един мъж, невероятно интересна концепция „тетка“. Оказва се, че „тетка“ е вредно същество, което живее във всяка жена и не ѝ дава правото да бъде щастлива.

От пръв поглед, няма нищо лошо в името „тетка“, но благодарение на него ставаме по-отговорни, подредени и организирани.

Но как се чувствате, жени? Като изтормозен кон.

И всички ние забравяме, че само щастливата майка има щастливи деца, а до любящата и уважаваща себе си жена винаги стои влюбен и стараещ се да я зарадва мъж.

Петър Незнакомов е геофизик. Един ден бе поканен да отиде на геофизическо парти.
Навървиха се три джипа. И хората се качиха по местата си.

Петър седна във втората кола отпред, а зад него седем души седяха върху сгъваеми пейки.

Пътя бе спокоен и много рядко срещаха коли. Все пак това бе в планината.

Изведнъж пред тях се появи безкрайно море от овце, края му се не виждаше. И докато овчарят да се усети, двама слязоха от първата кола, хванаха един овен и го набутаха в колата.

– Ще падне голям ядене, – каза Камен, които наблюдаваше нещата от третата кола.

Изведнъж овцете се разделиха и се отвори път да минат. Те продължиха пътя си, без повече нищо да ги безпокои.

След няма и половин минута от предния джип изскочиха хората като луди и хукнаха да бягат, сякаш някой бе хвърлил граната в колата.

В останалите коли започнаха да се споглеждат.

– Какво им стана на тези?

– Да не са полудели?

– Какво ли ги е уплашило“

Въпросите валяха, но никой не смееше да слезе от колата, за да провери, какво става.

Накрая Мито се престраши, слезе и се отправи към изоставената кола. Надникна плахо в нея…. Това, което последва изненада всички.

Мито се хвана за корема и започна да се смее неудържимо.

Няколко души наскачаха от колите и отидоха да видят на какво толкова се смее старият им приятел.

Когато го наближиха, той сочеше нещо в колата и продължаваше да се смее.

– Бай Мито, какво става?

Възрастния човек прекъсна смеха си и обясни:

– Нашите глупаци са качили в джипа не овен, а вълкодава, които пази овцете….

Сега цялата група се заля от смях. Хората започнаха да се тупат по раменете и непрекъснато да се смеят.

– Това са само Симеонов и Кривошиев, те не могат да различават овен от куче, – каза Стоил.

Още дълго време се смяха по пътя след като всички се прибраха по колите.

Филип бе само на 25 години. Преди да се стъмни той тръгна с приятелите си да бере див чесън.

Филип намери на едно място повече от търсеното растение и се увлече в брането. Когато свърши разбра, че е изостанал от другите. Тръгна, но скоро осъзна, че се е изгубил.

Той се опита да намери пътя за дома, но пропадна под леда, когато пресичаше реката. Дрехите му подгизнаха, ръцете и краката му замръзнаха.

– В това състояние едва ли ще мога да се измъкна от гората, – каза си той. – Това е краят.

Изведнъж от гората, срещу мокрия и изтощен човек, изскочи куче. Филип се уплаши.

– Сега ще ме нападне, – едва прошепна младежът.

Но кучето се държеше приятелски и застана до човека. Филип тръгна , кучето го последва. Щом седнеше и се опиташе да заспи, четирикракият му придружител започваше да лае. Скачаше и правеше всичко възможно, за да не позволи на младежа да заспи. Кучето го приближаваше от време на време и го грееше с гъстата си козина.

Едва към десет часа вечерта Филип успя да се прибере у дома.

Завари майка си да плаче на колене в молитва.

Какво ли не бяха правили приятелите му, за да го открият, когато разбраха, че е изостанал.

– Къде изчезна? – извика изненадано Никола, един от приятелите му. – Къде ли не те търсихме. Защо не се обади, когато те викахме? Мислехме, че бялата смърт те е прегърнала вече в гората.

– Намерих много чесън, увлякох се да бера и съм изостанал, – уморено се усмихна Филип. – Тръгнах по-бързо, за да ви догоня, но ледът се счупи под краката ми, когато прекосявах реката. Целия се измокрих. След като излязох от водата седнах, толкова много ми се спеше. Тогава от гората излезе едно куче. Щом се опитвах да заспя, то лаеше и скачаше, от време на време, ме доближаваше и ме топлеше с козината си.

– Ако не е било това куче, щял си да замръзнеш, – каза Слави.

– А къде е кучето , – попита Никола.

– Не знам, – вдигна рамене Филип, когато наближих, то се шмугна в храстите….

На другия ден Филип дълго търси своя спасител, но така и не го намери.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

За рождения си ден Стефан получи това, за което отдавна мечтаеше. След като си отидоха гостите, той с интерес разглеждаше новата си въдица. Решението бе взето веднага:

– Утре отивам на риболов, за да изпробвам новата си въдица.

Но Стефан имаше сериозен проблем. Той се гнусеше от червеите, за това реши на въдицата да сложи салама от сандвича си.

Утрото бе обещаващо. Слънцето радостно се изтърколи на небето с предчувствие за един прекрасен ден.

Стефан повика брат си Никифор. Двамата нарамиха въдиците си и рибарските чанти и тръгнаха към реката.

Пристигнаха, настаниха се удобно на брега и всеки от братята зачака, приведен над въдицата си.

Никифор започна много бързо да вади рибите една след друга от водата. Той поглеждаше към брат си изненадано от време на време.

– Странно , – каза Никифор, – защо при мен кълват, а при теб не? Ако искаш нека си разменим местата или по-добре ела по-наблизо….

Стефан само вадеше празната въдица, вдигаше рамене и се усмихваше.

Никифор хващаше риба след риба и ги почистваше.  Много скоро Стефан извади въдицата, махна салама и я пусна празна. Накрая реши да се откаже от риболова. По-лесно му бе да се преструва.

Изведнъж осъзна, че така прави и в духовния си живот. Извършваше нещата механично, без да вниква в същността. Привидно бе ентусиазиран, но сърцето му бе далече от това, което изпълняваше.

– Сега разбирам, – каза си Стефан. – Ако искам да служа на Бога и да споделям Благата вест, не мога да се преструвам. Служението на Бога изисква пълно посвещение – и той засрамено наведе глава.

Исус не иска ученици, които да се преструват, че вършат нещо.

Той ни призовава да вдигнем кръста си и да Го следваме.