Естер Чу е американска лекарка с азиатски произход. Тя работи в „Бърза помощ“ повече от 10 години. Няколко пъти в годината среща отказ от пациенти да ги обслужи поради расови предразсъдъци.

Чу работи в Орегон. Тя казва, че в щата има много бели националисти, кито не искат да приемат помощ от азиатска лекарка.

Обичайните разговори преминават по следния начин.

– Разбирам гледната ви точка, но аз съм учила в елитни институции и съм практикувала много години.

– Не, по-добре е да си вървя или да отида при друг лекар.

– Вие можете да се откажете от моята помощ, но аз си оставам квалифициран специалист за вас. Имате алтернатива, да ви обслужи стажант.

– Добре, нека е стажанта, той поне е бял.

Чу много пъти е преживявала периоди на неверие, срам и гняв и въпреки всичко тя „проявява състрадание и продължава да работи“.

Това не е единственият случай. Пациентските предразсъдъци към лекарите са толкова разпространени, че много медицински специалисти ги смятат като част от всекидневната си работа.

Натуралното число 1729 е добило популярност благодарение на анекдот, цитиран в книгата на Г. Х. Харди „Апология на математиката“.

Когато Харди посетил Рамануджан в болница, той започва разговора с „оплакване“, че е пристигнал на такси със скучен и незабележителен номер „1729“.

Рамануджан се нервирал и възкликнал:

– Харди, но това е най-малкото натурално число, което може да се представи като сума от кубове по два различни начина. Като едно на трета плюс дванадесет на трета или девет на трета плюс десет на трета.

Освен това , то се дели на сумата от цифрите си:

1729 / (1 + 7 + 2 + 9) = 91

Забележете още една закономерност за сумата от цифрите му.

1 + 7 + 2 + 9 = 19
19 × 91 = 1729

Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.

Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.