Един човек бил голям пияница и често посещавал кръчмата. Но една сутрин в него се пробудила съвестта и той започнал да се моли:

– Прости ми, Господи!….

Това се случвало от година на година. Сатана наблюдавал това, накрая не издържал и попитал Бога:

– Този човек греши и се покайва, след това отново греши и Ти всеки път, след всичко това, приемаш покаянието му?

Бог отговорил:

– Ако ти, сатана, си готов с радост да го приемеш след всеки грях, то колко повече, Аз след всяко негово покаяние. Това е така, защото Моята милост е много по-голяма.

Един войник попитал местния мъдрец:

– Бог приема ли покаяние?

Мъдрецът отговорил:

– Кажи ми, скъпи, ако наметалото ти се скъса, ти изхвърляш ли го?

– Не, – казал войникът. – Ще го зашия и пак ще го нося.

Тогава мъдрецът му казал:

– Ако ти щадиш толкова своята дреха, колко повече Бог, нима Той няма да пощади своето творение?

И войникът си тръгнал с радост в сърцето.

Веднъж номадски племенен вожд дошъл в църквата и заявил, че иска да стане християнин.

– Ти изпълни сърцето ми с радост, – казал свещеникът. – Но ти имаш две жени. Трябва да се откажеш от едната.

– Добре ще го направя, – съгласил се веднага вождът, – но само ако ми покажеш поне едно място в Библията, където се осъжда двуженството.

– Никой не може да служи на двама господари, – цитирал свещеникът.

Лято бе изпълнено с очаквания и надежди. Мартин планираше да отиде на детски лагер.

Преди да тръгне, той се размечта за това, което го очакваше там:

– Останалите от екипа възпитатели ще се отнасят към мен приятелски. Ще споделяме и ще си помагаме, ако възникнат трудности с децата, а малчуганите ще са послушни. Свободното си време ще прекарам край брега на езерото. Казват, че било много красиво.

Но, когато отиде на толкова очаквания детски лагер, се случи точно обратното.

Колегите му не търсеха мнението му, децата не слушаха и почти през цялото време валя дъжд и беше студено.

– Яд ме е , – каза си Мартин. – Това ли е лятото, което очаквах? Нима съм заслужил такава почивка?

В един от малкото хубави дни, Мартин се облече добре и отиде да се поразходи. Когато застана на моста, прекаран над езерото, той бе впечатлен от Божието творение.

– Какъв контраст само, – възкликна Мартин, – между красивите и крехки цветя и огромните стогодишни дървета.

За миг недоволството му от всичко преживяно в лагера се изпари и се превърна в радост.

– Като се замисля, – каза си Мартин, – във всеки миг от деня имам възможност за избор. Да сведа живота си до предварителните си очаквания или да благодаря на Бога за това, което ми дава. Мога да се радвам дори на малките изненади, които Господ разкрива всеки ден пред мен, но това ще стане, ако сам пожелая да ги открия.

Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.