Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Даниил бе полски евреин. Той дълго време работеше далече от родното си място и спестяваше пари, за да ги изпрати на семейството си. За няколко години той събра доста голяма сума.

Един ден на Даниил му се предостави добра възможност. Еврейски търговец на вино щеше да откара стоката си там, където живееха жената и децата на полския евреин.

И Даниил реши да изпрати по търговеца бъчва с вино, в която надеждно скри парите си.

Дървеният съд за вино пристигна на местоназначението си, но …. парите бяха изчезнали.

Търговецът на вино отхвърли всички упреци и сърдито каза:

– Вижте, колко неблагодарен е този човек! Направих му услуга съвършенно безплатно, а той ме обвинява в кражба! Каква наглост!

Тогава пострадалият се обърна към местния равин. Там бе призован и търговецът.

Равинът изслуша Даниил:

– Аз поставих парите в бъчвата, но те не пристигнаха в семейството ми.

– Аз нищо не зная за парите, – каза търговецът. – Помолиха ме да предам бъчвата и аз го направих.

Тогава равинът се обърна към търговеца:

– Казваш, че за парите нищо не си знаел. Ти си честен човек и аз трябва да ти повярвам, че не си взел парите. Но този мъж тук също казва истината, че в бъчвата е поставил парите си. Тогава какво е станало? Навярно този, който е превозвал бъчвата до дома на Даниил, е погледнал в нея, видял е парите и ги е откраднал.

Търговецът с радост прие тази версия.

Съдията се усмихна и каза:

– Навярно, крадецът не е евреин?

Търговецът повдигна рамене и добави:

– Вероятно не е бил евреин.

– Ако това е така, – продължи съдията, – щом човек, който не е евреин се е докоснал до еврейско вино, то е станало яйин-несе, некошер, т.е. „неподходящо“ за продажба и твоето вино никой няма да купи.

Изведнъж търговецът побледня и се развика:

– Никой друг не се е докосвал до бъчвите ми. Аз откраднах парите.

Равинът каза:

– Няма да ти повярвам, докато не донесеш парите и не се покаеш за кражбата си.

Скоро „изчезналите“ пари бяха върнати на Даниил.

Клара бе жизнено и любвеобилно момиче, но изведнъж ослепя. Тя искаше да стане медицинска сестра, но неочаквана алергична реакция я доведе до ослепяване.

Семейството ѝ бе помрачено от случилото се.

– Не разбирам защо Бог допусна Клара да ослепее? – изпълнен с болка попита баща ѝ

– Но Бог може и да я изцели, – малко по-обнадеждена каза майка ѝ

Всекидневно по няколко пъти на ден, те се молеха за изцелението на дъщеря си.

След три операции зрението на Клара се върна. Всички бяха щастливи и обнадеждени.

След шест месеца Клара отново престана да вижда. Родителите ѝ потърсиха най-добрата медицинска помощ и започнаха усърдно да се молят с вяра.

Тъй като се надяваха Бог да я  изцели, мина почти цяла година преди да преминат към обучението и приспособяването на Клара като незряща.

Минаха пет години. Осемнадесет операции. Но въпреки всичко Клара остана сляпа.

Веднъж, когато баща ѝ се молеше за нейното изцеление, чу Бог да му казва:

– Има по-важни неща от изцелението. Такива като удовлетворение, радост и мир, имаш ли ги? Ти направи желанието си за изцеление на дъщеря си по-важно от взаимоотношенията ти с Мен.

Всъщност Клара бе щастливо омъжена. Завърши магистърска степен и активно служеше на Бога.

– Да, – призна бащата на Клара, – през последните пет години бях се посветил изцяло на молитвата за изцелението на дъщеря ми, а не върху общението ми с Теб, Боже. Бях ослепял, за това се бях съсредоточил към проблема, който ми изглеждаше прекалено голям, за това не можех да видя, Този Който можеше да го реши.

Въпреки че дъщеря му е още сляпа, той продължи да се моли с авторитета, който Бог дава на всеки вярващ. Бащата още вярва, че Бог може да я изцели, но той започна да се фокусира върху взаимоотношенията си с Бога и се научи много повече да Му се доверява.

Веднъж, когато бащата на Клара споделяше в църквата всичко случило се с него, той завърши с думите:

– Ако имате проблем, който ви изглежда непреодолим, поставете Бог между вас и проблема.

– Разсейването е едно от основните средства на сатана, – каза пастирът след думите на Клариният баща. – Той се опитва да навреди на отношенията ни с Бога, като ни насочва към нашите проблеми вместо към нашия Небесен Отец. През цялото време този мъж е разказвал на Бога за проблемите си, но в същото време се е опитвал сам да ги разреши. Лошо ли е направил като се е молил за изцелението на дъщеря си? Не. Библията казва: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Това беше необикновен ден за него. Всичко наоколо му изглеждаше прекрасно.

Каква бе причината за това му състояние? Какво се бе случило с него?

Жельо се бе покаял и бе решил напълно да следва Господа. Радостта му нямаше край и той бързаше да сподели със всеки промяната, която Бог извърши със него.

След две седмици реши да посети позната, която му дължеше известна сума пари. Тази жена се увличаше от окултизъм, езотеризъм, прераждане и всякаква „мътилка и заблуди“ от този род.

Още не бе пристъпил прага ѝ, когато жената го попита:

– Искаш ли да разбереш какъв си бил в миналия си живот и каква е кармата ти? За сметка на парите, които ти дължа ще ти дам тази ценна и необходима за всеки човек информация.

– Та аз знам това, – засмя се Жельо. – Преди да се родя Свише, бях просто грешник, а преди това – човешки ембрион, а още по-рано – сперматозоид. Имам прекрасна аура – сега съм Божий син и никакви минали грехове не засенчват моята карма.

Езотеричката от изненада изтърва кристалната си топка, която падна на земята и се разби на парчета.

– А сега ми върни парите и се покай за лъжите си, с които омайваш хората. А аз ще се помоля за теб в църквата. Надявам се Бог да се смили над теб.