Кой е открил пеницилина?

Какъв странен въпрос. Всеки ученик знае, че пеницилина е бил открит от английския лекар Александър Флеминг. За това си откритие той е получил Нобелова награда.

Но не бързайте, днес има причина да твърдим, че чудодейния препарат е открит година преди Флеминг от френския студент по медицина Ернест Августин Дюшенсне, който в своя дисертация подробно е описал изненадващо ефективно лекарство за борба с различни бактерии, които влияят неблагоприятно на човешкото тяло.

Своето откритие младият французин, тогава е бил само на 21 години, не могъл да разработи и изследва подробно. Попречила му болест и ранната му смърт.

Колегите му забравили за неговата работа и не ѝ обърнали внимание.

Александър Флеминг нищо не е знаел за това и не е могъл да знае.

Много по-късно във Франция в Лион била случайно открита дисертацията на Ернест Дюшенсне.

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

В работите на фотографа Матиас Хакер оживяват обикновени на вид пейзажи, здания, улици, които благодарение на необичайния ракурс и осветлението, приемат абсолютно различен вид и форма.

Авторът успява да предаде напълно атмосферата преобладаващата наоколо, както и да предаде на зрителя усещане за някакво вълшебство ….

„В хармония с небето“ е страхотна серия от снимки, пропита от невероятния полет в атмосферата.

Величествената архитектура, необичайния ракурс, естественото осветление, наситеността с бои и цветове, превръща всяка снимка в колоритна илюстрация, мамеща към далечно пътешествие.

В последно време фотографът все по-често експериментира не само с необикновено осветление и ракурси, но и с различни приложения и филтри. Ето защо, сред многото изображения има някои, които веднага хващат окото с нереалната си яркост и прямота.

Няма значение какво е изобразено на тези снимки: природа, хора, животни, сгради, коли или най-обикновени неща от живота, те всички изглеждат като магия на цветните снимки. Можете да ги разглеждате с часове и всеки път да намирате нещо ново и интересно в тях.

Вечерта беше спуснала тъмния си воал. Дневната работа бе приключила. Валери огледа жените на масата и потопи лъжицата в супата си. Той познаваше съдбите на всяка една от тях много добре.

Живота на всяка от тези жени можеше да размекне и каменно сърце, а Валери беше много милостив.

Този дом той беше построил със собствените си ръце. Тук намираха убежище девойки, лишени от родителски грижи и жени попаднали в ръцете на лоши мъже, които ги биеха, злоупотребяваха с тях и ги принуждаваха да се продават по улиците.

– Искаш ли още малко супа, Валери? – попита Славена, която бе сготвила вечерята.

Силвена бе красиво младо осемнадесетгодишно момиче с буйна кестенява коса и открито бяло лице.

– С удоволствие, – каза Валери въпреки, че бе сит. – Не мога да устоя на хубавата ти супа. С какво си я подправила, та е толкова вкусна?

Смутена, но горда с готварските си умения Славена се изчерви и изброи подправките, които бе използвала.

Валери бе трогнат. Той беше на доста години, но за него най-голямото щастие бе, да вижда как всички тези жени живеят радостно тук и възвръщат достойнството си, отнето им от жестокия свят.

Той си спомняше колко уплашени и объркани бяха, когато потърсиха убежище в този дом. Изпитали болката, бяха загубили способността си да се радват на живота. Някои от тях признаваха, че преди да прекрачат прага на този дом, бяха решили да сложат край на живота си, преди часът, който им е определил Всевишния.

Тази вечер гледаше засмените и спокойни лица на жените и за пореден път се убеждаваше, че Бог е благословил начинанието му.

Силно чукане на вратата го откъсна от мислите му. Жените любопитно погледнаха на там.

– Моля те, Славена, иди да отвориш, – каза Валери. – Нетърпеливи сме да разберем, кого Бог ни е изпратил тази вечер.

Славена отвори вратата. На прага застана жена облечена в мръсна и скъсана дреха. Очевидно бе изминала много път.

– Влез, дъще, – покани я Валери. – Храна и всичко, от което имаш нужда, ще намериш в този дом.

Жените се разшаваха и всяка се зае с делата си, за да помогне за настаняването и приютяването на поредната жертва от този свят.