Търсейки по-добър живот, можеш да стигнеш до трагичен край. Хубавото е, когато човешката доброта има последната дума.

Ангелина бе чула, че там в далечната чужбина предлагали добри условия на работа и плащали не малко. И тя взе решение да замине. Единственият проблем бе, че нямаше достатъчно пари за самолетен билет. Тогава намисли да тръгне така, на автостоп или да моли да я вземат минаващи товарни коли.

До като имаше пари бе лесно, но средствата свършиха, а тя бе още на средата на пътя.

Един от шофьорите, щом чу молбата ѝ, се усмихна и каза:

– Няма значение, качвай се.

Ангелина благодари възторжено и се качи в камиона при непознатия. Спряха да нощуват и мъжът я изнасили. Когато момичето се възпротиви, той се изсмя и каза:

– Като нямаш пари да платиш за пътуването си, ще плащаш с тялото си.

Най-накрая Ангелина пристигна до желаното място. Но имаше няколко проблема, освен травматичния стрес, който бе получила при срещата си с грубо постъпилия с нея шофьор, тя бе забременяла. Нямаше семейство, нито пари. Бъдещето я плашеше.

Някаква жена се смили над нея и ѝ даде хапче, за да прекрати бременността, но Ангелина започна лошо да кърви. Тя се бе безпомощна и уплашена. Нуждаеше се от помощ, но не знаеше към кого да се обърне. Никого не познаваше в този голям град.

Пред нея стоеше една жена, която държеше малко дете, което плачеше. Ангелина реши да разговаря с нея, но преди да направи какъвто и да е опит, тя припадна. Тялото ѝ бързо се свлече на земята.

Около нея се засуетяха хора. Отнесоха я в една клиника.

След прегледа се установи всичко. Повечето от хората се отдръпнаха от Ангелина, само една жена пожела да я прибере и да се погрижи за нея.

Така Ангелина попадна между християни. Те я подкрепиха и се погрижиха за нея до раждането. Въпреки с всичко  преживяно Ангелина роди живо и здраво дете.

Новите ѝ приятели ѝ помогнаха да си намери работа и да се погрижи за детето си. Това бе най-малкото, което направиха за нея.  Бог срещна Ангелина и сега тя е на път да се възстанови и изцели емоционално. В нея беше започнала да зрееше надежда за бъдещето.

Навън от църквата изтича младеж, Ченко го догони и в движение попита:

– Яворе, какво ти става? Защо хукна така навън?

Явор погледна приятеля си, намръщи се, стисна зъби и недоволно измърмори:

– Евангелизиране, благовестие, ….., основното поръчение, …. Писна ми от всичко това. Думи, високопарни изказвания, приказки…. Нека те да дойдат да видят как се говори.

– Успокой се, – помоли го сърдечно Ченко.

– Започнеш да им казваш за Исус, а те: – яростно продължи да излива болката си Явор, – „Глупости. ….. Не ми говори…. Не ми се слушат такива работи“. А някои просто те псуват и се подиграват с теб …

– Не всички, ще искат да чуят, но ти трябва да им кажеш, – спокойно, но настойчиво заяви Ченко.

– Тогава какъв е смисълът на всичко това? – роптаеше още повече Явор.

– Слушай, – дръпна го Ченко за ръката, – за това и ние имаме вина.

– Каква искаш да кажеш? – недоумяващо разтърси глава Явор.

– Когато свидетелстваме, нямаме Божията сила, защото не сме се очистили, – опита се да обясни на приятеля си Ченко.

– Какво, идеален ли трябва да стана, за да благовествам? – саркастично се усмихна Явор.

– Абсолютно чисти във всичко ако бяхме, нямаше да сме на тази земя, – примирено каза Ченко, – но за да имаме сила за свидетелстване, трябва да имаме общение с Бога.

– Колко пъти съм се молил и всичко е било напразно, – отчаяно размаха ръце Явор.

– Не казах да се молиш, а да общуваш с Бога, – подчерта Ченко.

– Не те разбирам, – Явор се озадачи.

– Ние всеки ден се освещаваме или с други думи променяме, като общуваме с Бога, – обясни Ченко. – Този процес е дълъг и той ще продължи, докато сме на тази земя.

– Тогава? – Явор се обърка нацяло.

– Представи си, – започна да обяснява чрез пример Ченко, – дошъл си ми на гости, а от кухнята се разнася чуден аромат на приятно приготвена супа. Ти вдъхваш от това благоухание и мечтаеш за една пълна паница с такова чудо. Сядаме на масата, слагам чинията със очакваното ястие пред теб и ти подавам лъжица, която не е нова, но измита, изчистена и въпреки всичките ѝ недостатъци годна за употреба.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Явор.

– А сега си представи, – продължи Ченко, – че лъжицата е покрита от единия край със засъхнала мазнина, нещо се чернее, вероятно остатък от предишна храна и за най-голяма изненада малко червейче се е свило на кравай в най-ниската ѝ част. Какво ще направиш тогава?

– За да не те обидя, – въздъхна дълбоко Явор, – ще кажа, че не съм гладен или че скоро съм ял.

– Но супата така силно ухае, нима ще устоиш на тази вкусотия? – със съблазнителен глас попита Ченко.

– Ти луд ли си? Как ще ям с такава лъжица? – сопна му се Явор.

– Така поднасяме Благата вест на хората, а после се чудим, защо не искат да „похапнат“, когато им предлагаме нещо много чудно и невиждано. Може да не си съвършен и идеален, но общението с Бога те очиства достатъчно, така че да имаш сила да свидетелстваш.

Явор бе вече по-спокоен. Яростта му се бе стопила.

– Вярно е, че претупвам молитвата, – призна си Явор, – а после искам да правя нещо, за което нямам сила.

Ченко се усмихна и потупа приятеля си по рамото.

– Какво ще кажеш? Май е време за промяна а?

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.

Самуил и Йосиф се връщаха от училище. Времето бе приятно и двамата кривнаха към парка. И там възникна следния разговор, които всеки от тях обмисляше до вечерта.

– Това е голям срам за нас християните, – недоволно отбеляза Самуил.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – Попита Йосиф.

– Разкажи ми за последния човек, за който си чул, че е споделил нещо за Исус! – раздразнено размаха ръце Самуил.

– Има много християни които правят това, – изтъкна Йосиф.

– Въпреки, че ценим разнасянето на Благата вест, – кисело реагира Самуил, – много малко от нас всъщност го правят. Според последните изследвания, резултата е плачевен. 61% от християните не са споделили Христос през последните шест месеца, а 25% са споделили само с 1-2 души. И защо мислиш, че става така?

– Някои смятат, – почеса се по главата Йосиф, – че трябва да знаят всички отговори преди да започнат да говорят за Исус.

– Ние не винаги ще знаем достатъчно за Господа, – бурно възрази Самуил, – но най-вече се страхуваме от въпроси, за които не сме подготвени или че ще дадем грешен отговор.

– А не си ли си мислил, че понякога този страх идва от това, че хората са враждебно настроени към  Евангелието и гледат да ни объркат? – предизвика го Йосиф. – Трябва да признаеш, че всеки християнин е искрено загрижен това, което е разказал на хората за Исус и желае да ги тласне напред към Спасителя.

– Не трябва да се страхуваме от нещата, които не знаем, – отбеляза Самуил, – просто трябва  да кажем: “ Не знам отговора на този въпрос, но ще попитам по-стари вярващи от мен и ще ти кажа“.

– Е, да! Евангелието е сила за спасение и то не се състои в отговорите на нашите въпроси. Освен това неотговорените въпроси рядко са попречили на някой да се довери на Христос, – вметна Йосиф.

Двамата се бяха разгорещили от разговора и вървяха доста възбудени по алеята.

– Понякога съм виждал християни, – наперено продължи Самуил, – които изглеждат някак странно и ми напомнят на някого. Мисля си, че при благовестието, трябва да бъдеш самия себе си, а не да имитираш този или онзи евангелизатор.

– Е, на някои им се отдава по-лесно да правят това, – възрази Йосиф.

– Но това не означава, че останалите са по-неможещи от тях, – отвърна засегнат Самуил, – Нали Бог ни е дал всичко за това, иначе не би ни изпратил.

– Лошото е, че когато говорим за Исус не помагаме на хората да го призоват в молитва, – отбеляза тъжно Йосиф. – В такива случаи трябва да попитаме човека: „Това има ли смисъл за вас? Искате ли да се доверите на Исус точно сега“. Ако каже „да“, трябва да го поканим да се помоли, а ако каже „не“ или „не сега“ това също е добре, защото той остава отворена врата и по-късно ще можем да си поговорим с него отново за Исус.

– А коя е най-голямата грешка при благовестието според теб? – настървено попита Самуил.

– Имаме приятели, хора от семейството, колеги и съученици, които са готови да слушат за Исус, но ние мълчим, – призна с болка Йосиф.

– Бих извикал към всички християни: Престанете да мълчите! Споделете днес вестта за Христос, – Самуил вдигна нагоре ръце и заподскача въодушевено.

Денят бе хубав. От толкова време слънцето не се бе показвало, но сега разсипваше щедро от топлината си и осветяваше ярко всичко наоколо.

Жеко стоеше навън със своите две кучета Рош и Пепо. Поради лошото поведение на Пепо, той бе привързан на каишка.

Рош спокойно стоеше през цялото време от едната страна на Жеко. То бе много добро куче, а Пепо постоянно изпитваше търпението на своя стопанин.

Е, Жеко е имал и по-добри дни с него, но днес той постоянно се дърпаше и обтягаше каишката около врата си. Въпреки желанието му да се отдалечи, кожената ивица обиколила шията му го ограничаваше.

Наблюдавайки кучетата си, Жеко се замисли:

– Не сме ли и ние така? – каза си той. – Понякога сме като тези животни и децата, които постоянно тестват границите поставени от родителите и приятелите им. Като тинейджъри се опитваме да станем независими, а когато станем по-големи ограниченията за нас се поставят от работодателите ни.

Жеко се почеса по главата, загледа се към близката гора обгръщаща близкия хълм и продължи с разсъжденията си на глас:

– Колко далеко можем да се дърпаме и настояваме на своето? Хубавото е, че Бог не ни е поставил каишка, за да ни държи в Своята воля. Той ни е дал право да избираме. Но с този избор не отиваме ли много далече? Прекалено много грехове от наша страна изтриват в съзнанието ни границата между правилно и неправилно. Какво всъщност Той е направил с нас?

Жеко крачеше с кучетата си и весело си подсвиркваше. Хубавият ден подхранваше доброто му самочувствие.

– Бог ни е отпуснал по-дълъг повод, – засмя се Жеко, – за да ни върне обратно, като ни помогне да преодолеем срутилите се върху нас неприятности и да ни даде правилия начин на живот. Колко е хубаво, че Исус ни замести, изтърпявайки наказанието – смърт, което ни се полагаше за греховете ни, за да живеем един пълноценен живот изпълнен с Неговата любов.

Пепо подръпна нервно каишката си, след като нещо изшумоля в близкия храст край пътя, но това не спря разсъжденията на Жеко.

– Нека изчислим какъв е резултата от следването на Бога. Тази стойност е вече изплатена, като прибавим и нашата цена, получаваме живот, който дори не можем да си представим. Непрекъснато се изпитват границите поставени от ежедневието ни, но това не важи за Божията любов, защото Тя няма граници. Само заради Нея си заслужава да Го следваме и да не се отклоняваме от волята Му.

По пътеката вървяха човек и две кучета. Всяко от животните кротко пристъпяше край стопанина си.

Пепо сякаш прозря разсъжденията на Жеко и без да се дърпа вече, мирно и с удоволствие следваше, макар и на каишка, господаря си.