Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Данчо престъпваше от крак на крак неспокойно.

– Искам да стана шампион, – шепнеше си той.

Чу го баща му и го посъветва:

– Намери си някой, с когото да бъдеш в екип. Само така можеш да успееш.

– Наистина ли? – очите на Данчо искряха радостно.

– Ето ти един пример, – започна баща му. – В Пиренеите живее коза, която е търсена заради козината ѝ, но е трудно уловима.

– Защо? – попита Данчо.

– Защото зрялата коза има другар. Млада коза с добро зрение, добър слух и обоняние, която я следва навсякъде и предупреждава, ако се появи някой, който иска да ѝ навреди.

– Еха, – възкликна Данчо, – чудесно е да си имаш такъв приятел.

– А за носорога знаеш ли? – попита бащата.

– И той ли е имал приятел, който да го предупреждава?

– По-скоро приятели, – засмя се бащата.

– Моля те, татко, разкажи ми, – Данчо го погледна с очакване.

– Носорогът може да тича с голяма скорост, въпреки че има лошо зрение, е много безстрашен особено, когато го атакуват.

– Кажи ми кой му помага, – нетърпеливо подскочи Данчо.

– Добре, слушай тогава. Кожата на носорога е заразена с кърлежи, които са деликатес за малките птички. Те кацат на гърба му и кълват опасните буболечки, но тъй като имат остро зрение, предупреждават носорога при опасност. Така че ако искаш непременно да победиш, трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– А не можем ли сами? – попита Данчо.

Бащата потупа сина си по рамото и отговори:

– Така сме създадени, да работим в екип.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

Това бе необикновен изгрев. Валентин и Атанас наблюдаваха появата на слънцето захласнати.

То се отразяваше в обширните води пред тях. Гледката бе зашеметяваща.

Валентин бързо извади телефона си и каза на приятеля си:

– Само за момент…. Искам да запечатам тази картина.

Слънцето светеше право в очите на Валентин и той не можа да види изображението на екрана, преди да снима, но щракна.

– Ще стане страхотна снимка, – възкликна Валентин.

Атанас се усмихна и го потупа по рамото съучастнически.

– Не можах да видя добре образ, но такива снимки обикновено излизат добре, – смутено призна Валентин.

– Ти винаги си успявал, – насърчи го Атанас.

Не винаги могат да се видят детайлите на екрана, но това не означава, че няма да се получи красива снимка.

Така е и ходенето с вяра.

Не винаги виждаме Бог да работи, но вярваме, че Той е там.

Вярата е увереност за това, което не виждаме.

Бог действа. Това, което е правил преди, може да направи отново, дори повече.

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.