Борис Самуилов отново пътуваше. Такава му беше работата. Той вече привършваше делата си в този град и желаеше по-скоро да се завърне у дома.

Когато отиде на автогарата разбра, че автобусът му е чак след четири часа, но си купи билет и реши да се поразходи из града.

На улицата срещан една жена. Никога не би я сбъркал. Тя бе бившата му съпруга, с която се бяха развели преди десет години.

Стори му се, че Настя за всичките тези години много се е променила. Някак си бе по-бледа.

Борис много я обичаше, даже прекалено много и за това я ревнуваше постоянно. Именно заради тези пристъпи на ревност, тя го напусна.

Беше му оставила бележка преди да си тръгне, на която бе написала:

„Прости ми и не ме търси. Обичам те, но така повече не мога да живея“.

И сега след десет години, той отново я срещна. Поговориха малко. Изведнъж Самуилов се извини:

– Трябва да побързам, за да не изтърва автобуса.

– Моля те, – каза Настя, – ела с мен за малко в една кантора. Тя не е далече от тук. Там не ми се иска да ходя сама.

На Борис му беше трудно да ѝ откаже, но я помоли:

– Само че по-бързо ако може ….

Те влязоха в странно здание, но Борис не обърна внимание на това, нали до него бе Настя. Минаваха по коридори, спускаха се и изкачваха по стълбища, докато Настя не влезе в един кабинет и затвори вратата му.

Тя го погледна смутено и каза:

– Странно, не можах да бъда нито с теб, нито без теб.

Борис подскочи, когато погледна часовника си:

„Какво означава това? Ау, вече съм закъснял за автобуса, а трябваше да пътувам вече за в къщи. Какво права тук изобщо?“

Изведнъж той осъзна, че в зданието, което се намираше е изоставено. Прозорците бяха счупени или изобщо липсваха стъклата. И хора нямаше никъде. А и Настя изчезна някъде.

Борис се примири със случилото се и тръгна към автогарата. На гишето той се примоли:

– Извинете, изтървах автобуса. Можете ли да ми подмените билета за следващия рейс.

– Имали сте късмет, господине, – каза момичето на касата. – Автобусът, с който е трябвало да пътувате, се е обърнал и е паднал в реката. Всички са се удавили.

Борис замина, но след две седмици се обади на бившата си тъща:

– Може те ли да ми кажете, къде мога да намеря Настя?

– Тя умря две години след като се разведохте.

Борис не можеше да повярва на ушите си.

„Може би, тя крие дъщеря си“, – помисли си той.

Затова изпълнен със съмнения каза на възрастната жена:

– А бихте ли ми показали, къде е гроба ѝ.

Изненадващо за него майката на Настя се съгласи и двамата отидоха на гробищата. На снимката поставена на мраморния паметник се усмихваше любимата му жена.

Той я бе обичал винаги и ето, тя по необясним начин му бе спасила живота.

Дизайнерските породи кучета стават все по-популярни за любителите на животните. Те са готови да заплатят не малко пари за фаворитите си с надежда, че то няма да бъде такова, каквито са всички останали.

Целта на създаване на дизайнерските породи е да отстрани дефектите и да се комбинират предимствата на различни кучета.

Как да се разграничат дизайнерските кучета от обичайния плод на любовта между кучета от различни породи?

Много просто. Новите породи са създадени не случайно, а умишлено, с много цели и специфични задачи.

Ето ви и един типичен представител от тях: Кокапу – cockapoo, кокер шпаньол и пудел.

Първата в света дизайнерска порода станали лабрадуделите.

Те били пуснати в Австралия през 1988 г.

Развъждащият кучета Уоли Кочран получил поръчка за куче, което да бъде помощник на сляпа жена от Хавай. Животното било нужно и да провокира пристъпите на мъжът ѝ, който бил алергичен.

Тогава Кочран решил да кръстоса един от своите лабрадори-ретривъри с обикновен пудел.

Чистокръвният лабрадор нямало добре да се отрази на алергетика. Шест пудела били хипоалергични, но тази порода не може да се обучава за водач на сляпа жена.

Така се появил лабрадудел, събирайки най-добрите качества на родителите си: дружелюбност, ум и преданост от лабрадора с космена покривка на пудел.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.