На вратата се почука и влезе Силвия Кендерова. Тя бе служителка за връзки с обществеността. Беше много искрена и добра. Силвия бе жена, която умееше по майсторски начин да се забърква в  каши.

В момента бе нерешителна, на ръба на истерията. Косата ѝ бе разрошена и дишаше тежко.

– Онези отвън се блъскат като животни, – изстреля набързо тя. – Къде е полицията, защо не се намеси?

– Една патрулна кола идва насам, – каза Албена, – след 10-15 минути ще стигнат до тук.

– Трябва всичките да ги арестуват. Разбеснели са се и не знаят какво правят.

Албена разбра, че Силвия не може да се справи с кризата. И какво можеше да се очаква от нея, щом работата ѝ се състоеше да разпределя малко средства за благотворителни цели.

Силвия бе пускала безобидни реплики относно работата на института за изследване на нови лекарства. Често се бе застъпвала за Албена и Станимир, които ръководеха лабораторията към института, но до сега не ѝ се бе налагало да застане срещу глутница озверели хора, надушили неприятности.

– Силвия, разберете се с Албена какво точно ще правите, – каза Станимир, – тя има опит с медиите.

Силвия въздъхна облекчено, все пак тя нямаше сама да разрешава възникналите проблеми в тази бъркотия.

– Какво смяташ, че трябва да направим сега, Албена, – попита с готовност Силвия.

– При работа с медиите е необходимо да се направят няколко неща. Първо, трябва да вземем решение какво да бъде съобщението относно случилото се. Второ, то трябва да е вярно, за да не се завръщаме да го поправяме, защото инак ще загубим доверието им. И трето, повтаряме отново и отново това, което сме казали отначало.

Станимир бе скептично настроен към предложението, но тъй като нямаше по-добро само попита:

– Не е ли по-добре да се извиним?

– Това ще се изтълкува, – каза бързо Албена, – все едно не сме били внимателни, а това не е вярно. Никой не е съвършен, но сигурността ни бе перфектна.

– Това ли да им кажем? – попита Силвия.

– Не, звучи сякаш се отбраняваме – и Албена се замисли. – Например, можем да кажем, че тук вършим работа жизнено важна, за човечеството. Извършваме научно изследователска работа, която спасява живота на хората. В тази работа има рискове, но нашата охрана е до толкова сигурна, колкото може да я направи човек. Най-важното е да се подчертае, че много хора ще измрат, ако ние спрем да работим.

– Чудесно казано, – потърка длани Станимир.

– Появяват се нови вируси всяка година и отнемат живота на хиляди, – продължи Албена. – Това, което произвеждаме в лабораториите, може да ги спаси.

– Супер! Точно и ясно казано, – зарадва се Силвия.

– А как ще предадем това послание, – попита Станимир.

– След два часа трябва да свикаме конференция, – предложи Албена. – Новинарските отдели ще търсят информация за случая, така че ще се зарадват да разберат от нас какво точно е станало. А тези хора от вън скоро ще се разпръснат.

– Дано да си права, – неуверено каза Станимир. – Силвия, моля те уреди нещата.

Нещастни случаи се случваха във всяка лаборатория, но когато е замесен смъртоносен вирус, хората стават неспокойни. Те искат сигурност, че тази поредна „чума“ няма да ги застигне.

Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Днес все повече и повече археолози и специалисти по архиви търсят помощ в интернет.

По този начин те могат не само да намерят интересна информация, но и да вземат участие в каталогизацията, записването на документи, преводи на чужди и древни текстове, както и в решаването на древните загадки.

През 1825 г., на река Витам в Линкълншир, Великобритания е намерен меч от 13-ти век. На пръв поглед той изглежда съвсем обикновен.

Има тегло около 1 кг и дължина 96 см. Той е двуостър нож, а дръжката има форма на кръст.

Смята се, че мечът е бил изкован през 13-ти век, най-вероятно в Германия, както повечето от мечове по това време.

Загадката се крие в това, че на острието има надпис: „+NDXOXCHWDRGHDXORVI+“, направен от златна тел вграден в стоманата.

Никой не знае какво означава това и защо е направен този меч.

Британската библиотека е създала уеб сайт с информация за меча, като се е обърнала към аудиторията с предложение,  да се разшифрова надписа на древния меч.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.