Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.

В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!

Екранът на компютъра става по-тънък, а човекът по-дебел.
Днес младежите обичат да се присмиват на приказките на възрастните хора особено, когато казват:
– В нашето време  беше по-различно.
И наистина за някакви си 20-30 години, светът се е преобразил до неузнаваемост.
Размерите компютри са намалели в пъти, докакто размерът на потребителите обратно, нарастнал е очевадно в килограми.
Първия мобилен телефон при падане, нищо не им се случаше, но модерните iPhone на баснословни цени стават на парчета при най-малкото невнимание.
Май не всички промени са в полза на човека!

Какво ще се случи ако отворите вратата на хладилника, с цел да охладите стаята?

Не се лъжете, в стаята няма да стане по-студено?

Не вярвате ли? Не ви съветвам да пробвате, защото можете да останете без хладилник.

Постъпилият топъл въздух в камерата ще предизвика хладилният агрегат да работи с по-голямо натоварване.

Резултатът ще бъде отчайващ. Хладилникът ще почне да отделя повече топлина, а това неминуемо ще се отрази на температурата в стаята, за съжаление не във ваша полза.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.