Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

От самото рождение хората познали в Христос Царят. Нещо във неговия външен вид им внушавало благоговение и верноподанически чувства.

Мъдреците му принесли дарове. Пастирите паднали пред Него и се поклонили.

Ирод искал да Го убие, вярвайки, че в една страна не може да има двама царе.

От самото начало на служението си Христос изисквал от хората благоугоден живот. Той им разяснявал, че не могат да служат на двама господари.

Жени и мъже оставяли делата си и вървели след Него с послушание и преданост.

Неговите думи карали враговете му да признаят: „Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек“.

Той е бил повече от поет, от обществен деятел и лечител.

Ние няма да можем да разберем Христос, докато не Го признаем за Цар на царете и Господ на господарите.

Можем да укрепваме вярата си чрез стиховете на някой известни поети като Лермонтов, Пастерняк, Блок, Вазов, П. Славейков, …..

Някъде четох, че човек, който е прекарал в единична килия в затвора с книгите на Достоевски за година станал от невярващ във вярващ  в Бога човек.

За Бредбъри някой е казал, че притежава апокалиптично прозрение за Запада.

Какъв е изводът от всичко това?

Трябва и в това да бъдем „мъдри като змиите и незлобливи като гълъбите“.

Литературата е пълна с хаос и развратеност, за това не е необходимо да четем всичко наред, но не трябва да отричаме, че може да се намери светлина и в тази тъмна гора.

Не трябва да забравяме, че „Всичко е от Него, чрез Него и за Него“. „Защото дори Негов род сме“.

У вечно елегантния Недялко имаше вечно буден зъл дух, който бе извор на неукротима отмъстителност.

Всъщност той дойде на този свят  без покана. Беше случаен плод на онези уж случайни връзки.

Баща  му бе набит як мъж, който си бе пробил път в литературата със стихосбирка от футуристична поезия. Майка му бе жена със свободни възгледи за живота, вярваща в собствения си талант. Тя бе успяла да напише писмо до „известния“ поет.

След това той я покани на среща. Нещата между тях много бързо е завъртяха и те си създадоха свой дом, но това не отказа баща му да остава от време на време насаме с някоя от своите почитателки.

Година и половина след зачеването на Недялко връзката им се разпаднала. Всичко започна с взаимни обвинения:

– Кой е виновен за това дете?

– Да не би сама да съм го правила.

– Ако беше взела предпазни мерки, това нямаше да се случи.

Накрая след раждането на дете, те вече не можеха да се понасят.

– Писна ми от твоите изневери.

– Не съм те викал, ти сама ми се натресе.

И се разделиха.

Първоначално Недялко живееше с майка си. Тя пък напук на всичко се качи на сцената да играе, а детето го подмятаха като малко коте между свободните артисти.

Когато Недялко порасна, майка му реши:

– Време е баща му да се погрижи за него.

Но на „известния поет“ му бе спряло поетичното вдъхновение и той бе започнал да пише само критични статии и рецензии за книгите на колегите си. Тази работа не му допадаше много и той реши да замине за чужбина.

– Недялко, – каза баща му един ден, – ще те изпратя при леля Магда, далечна наша роднина. Тя ще се погрижи за теб, докато съм в чужбина.

Леля Магда бе добра жена и не се отнасяла зле с Недялко, тя продължавала да го храни дори и когато вече не идваха пари от баща му.

Но всичко преживяно в детството му намери „благоприятна почва“ в характера му. И така Недялко израснал огорчен и нещастен в живота.

С годините у него се оформи едно цинично решение:

– На никого не се доверявай. Не се съобразявай с чувствата на другите. Живей сам за себе си.

На 21 години стана журналист. Качествата, които притежаваше, с унаследените умствени способности и дарбата да изразява хапливо мислите си, го направиха успешен в тази професия.

Единственото, което желаеше Недялко в този живот бе, да натрие мутрите на мнозина, като се разрови в порочното им минало или настояще. Това бе неговото отмъщение за това, че не бе обичан.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.