Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Тържествуващият вик на твърдата вяра е в пълна противоположност на стоновете, идващи от колебливата вяра и плачещите сърца, водещи към униние.

Между многото „тайни на Господа“ не знам друга, която да генерира такъв тържествуващ вик на вяра.

Бог каза на Исус Навин: „Ето, Аз предадох в ръката ти Ерихон, царя му и силните хората в него“. Той не каза: „Аз ще предам“, а „Аз предадох“. Ерихон вече им е принадлежал, а тогава те са били призовани да го овладеят.

Въпросът е как да го направят? Всичко изглеждало невъзможно, но Господ им изявил своя план.

Трудно е да си представим, че възклицанията на израелския народ са могли да причинят падането на ерихонските стени.

Тайната на тяхната победа е скрита в този възглас. Това бил вик на дръзновената им вяра, основана изключително на Божието Слово, изискващо обещаната победа, въпреки че нямало никакъв признак за нея, както и възможност за изпълнението ѝ.

Бог им отговорил според вярата. И когато те извикали, Бог подействал да паднат ерихонските стени.

Бог обявил на израелския народ, че предава града в ръцете му и народът приел това за свършен факт.

На страниците на Писанието е описана тази триумфална победа на вярата:

„Чрез вяра ерихонските стени паднаха след седмодневно обикаляне около тях“.

Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

В душата на Анелия цареше пълна бъркотия и тя потърси утеха в молитва. Коленичи на килима, скръсти ръце и се опита да си събере мислите, но страхът ѝ започна да се засилва.

– Какво става с теб? – попита Ивана, която току що бе влязла в стаята.

Анелия се стресна и скочи. Ивана я бе изненадала.

– Нещо ти тежи на душата от известно време. Какво те измъчва? – попита Ивана съчувствено.

– О, само да знаех …..

Ивана я прониза с поглед, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ.

Анелия се колебаеше. Дали да ѝ разкрие сърцето си?

Ивана беше опитна жена, познаваше  много добре живота и сигурно щеше да ѝ даде някакъв съвет. От друга страна тя бе строг човек и присъдата ѝ щеше да бъде категорична и непреклонна.

– Проблемите няма да се решат сами, – каза Ивана, – Освен пред Бога, трябва да намериш някой, пред когото да изкажеш мъката си.

– Искаш да се изповядам пред някого? – засмя се тъжно Анелия. – Брат ми казваше, че изповедта е опит вярващия да избяга от отговорността за собствените си деяния.

– Так ли мислиш? – погледна я изпитателно Ивана. – В живота на всеки човек има моменти, когато той се нуждае от помощта на друг, за да си изясни нещата и да бъде наясно със себе си.

Ивана сякаш беше прочела мислите на Анелия. Само като си представи, че ще се довери на някого, Анелия изпита огромно облекчение.

Тогава тя сподели с Ивана за страха си от двама мъже, които бе прогонила от живота си, но те отново бяха нахлули в него. Преди всичко Анелия се страхуваше от самата себе си.

Ивана започна внимателно да задава въпроси и Анелия се учуди на лекотата, с която разкриваше душата си пред нея.

– Много съм привързана към тези двама мъже, но аз ги разделих. Те станаха съперници заради мен, а имаха общи планове, да творят и изграждат, – каза Анелия.

– Може би Бог те призовава да поправиш грешката си, – каза Ивана.

– И как да го направя?

– Помири ги, – посъветва я Ивана – и вместо съперници, помогни им да се обединят отново и да завършат това, което са били решили преди това. Съедини, това, което си разединила.

– А дали ще мога? – гласът на Анелия звучеше неуверено.

– Мисля, че си заслужава да опиташ, – усмихна ѝ се насърчително Ивана.