Слънцето ярко грееше. Пролетта бе нахлула с цялата си прелест и красота. Това въодушевяваше хората и те крояха нови планове.

Пепо стиснал здраво бутилка с водка, се усмихваше на всеки срещнат. Неусетно той пое към парка и една тиха алея го отведе на място, където не се виждаха хора.

Изведнъж Пепо чу глас:

– Кое е най-главното в твоя живот?

Той се огледа наоколо, не видя никого, размаха бутилката и самодоволно каза:

– Как кое? Ето, купих си апартамент и го оборудвах със всичко необходимо. Отивам да почивам, където си искам …

– Но докато те няма в къщи, ти си мислиш: „Дали някой не е разбил апартамента ми и е ограбил всичко, което му харесва?“ – настойчиво продължи гласът.

– Е, какво искаш да кажеш, че ако нямах нищо, нямаше да се безпокоя и главата няма да ме боли от притеснение?! – ухили се безгрижно Пепо.

– По-добре си събирай съкровища там, където молец и ръжда не ги разяждат, – започна да го поучава гласът.

– Какво разбираш ти? – Пепо пренебрежително махна със свободната си ръка. – Днес човек трябва да имам непрекъснат трудов стаж, за да си осигури старините и да се пенсионира подобаващо.

– Та ти си още млад, нямаш и 30 години още, не е ли рано да мислиш за пенсия? – присмя му се гласът.

– Човек трябва да се подсигури навреме, – наблегна язвително Пепо.

– Ами утре ако умреш, помислил ли си какво ще стане с теб? – попита застрашаващо гласът.

– Е, точно на мен ли ще се случи? – безгрижно се отзова Пепо.

– Не можеш да изграждаш живота си на едно пенсиониране само, – наблегна гласът. – Или когато достигнеш заветната възраст ще установиш, че животът ти е бил само пара ….. Утре всичко може да се обърне с главата надолу.

– И какво трябва да правя според теб?

– Помисли за душата си. Животът не свършва до гроба.

– О, душата ми!  – започна да се хили пет пари недаващият Пепо. – Има време, нали самият ти ми каза, че съм много млад …… Нека да си поживея, пък после ще видим.

– Тогава може да се окаже твърде късно! Годините минават бързо …..

Пепо махна незаинтересовано с ръка и отново надигна бутилката, за да изцеди до капка съдържанието ѝ.

Слънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Сутринта бе хладна, дори студена. Какво друго може да се очаква? Зима е. Цяла нощ валя сняг.

Баба Пена е събуди рано. Пошета из кухнята и реши да изхвърли кофа за боклука в контейнера.

Докато изсипваше кофата чу слаб писък.

– Какво ли е това? – каза си възрастната жена.

Тя веднага се наведе над контейнера и зашари с очи в него. На дъното на полупразния кош за боклук имаше малко котенце, рижо със сини очи, които едвам отваряше.

Баба Пена извади котето и го отнесе у дома си. Наля му мляко в една паничка, но се наложи да използва биберон, за да го нахрани. Първият ден нищо му нямаше, но после се разболя.

Притеснена баба Пена занесе котето на ветеринар. Лекарят прегледа малкото и каза:

– Простудило се е и то много.

Лекарят му направи инжекция и му даде хапчета.

Баба Пена не бе богата, пенсията ѝ не бе голяма, но не пожали пари за котето……

За съжаление нищо не помогна.

– Прекалено дълго време е било на студа, – вдигна безпомощно ръце ветеринарът.

– Изхвърлили го, като ненужна вещ, – изплака възрастната жена.

– А друг се смилил и го взел, защото било още живо, – съчувствено каза ветеринарът.

– Колко са различни хората, – каза с тъга баба Пена. – Едни съжаляват и се грижат за всяка живинка, а други изхвърлят дори и живото на боклука, като някое старо палто.