Докато заместник-министърът на радио индустрията на СССР отказва да вярва в съществуването на персонален компютър, казвайки:

„Момчета, престанете да се занимавате с глупости. Личен компютър не може да съществува. Може да има лична кола, лична пенсия и лична вила. Знаете ли какво е компютърът? Това са 100 квадратни метра площ, 25 души персонал и 30 литра алкохол месечно! „, Сергей Николаевич Попов участва в разработването на „Микро-80“.

Ето защо, когато някой много убедително ви доказва, че „това не може да бъде, защото това не може да стане никога“ (A. П. Чехов), просто си припомнете това.

В Тайланд слоновете са свещени животни и национален символ на страната. За това имат права установени със закон.

Например, слоновете имат строго регламентиран работен ден, който трае не повече от осем часа, притежават паспорт и медицинска застраховка. Освен това на слоновете се разрешава да работят от 14 до 60 години.

На 60 години те излизат в пенсия. На всеки слон, живеещ в плен, държавата дава надбавки под формата на белени банани.. Все пак това се отнася за онези животни, които са заработили за това със своя си труд.

За слоновете пенсионери в страната е създаден специален дом за престарели животни, където те могат да се занимават с „нищо“.

Само че до пенсионна възраст доживяват не много.

Има ли нещо по-лошо от самотна старост? Със всеки изминат ден главата започва да работи все по-зле, отслабва зрението и слуха. Болестите натрупани през всичките години, сега през настъпилата старост вкупом  напомнят за себе си. А помощ няма от кого да поискаш.

Такава бе съдбата и на Мария, която разчиташе на собствените си спестявания, които намаляват малко по-малко. Тя имаше и пенсия, но колко бе тя?

На кого да се довери? Никой не познаваше. Ако се довери на непознат човек, можеше да загуби и малкото, което ѝ бе останало.

Във входа на Мария скоро се настани в един от съседните апартаменти Елена с трите си деца. Тя бе забелязала старицата и се опитваше да установи добри взаимоотношения с нея, но Мария бе много затворена. Личеше ѝ, че страда от някакво психично заболяване.

Но Елена не се отказа така лесно и Мария ѝ се довери. Един ден възрастната жена я пусна дори в собствения си апартамент.

Това, което Елена видя там силно я шокира.

„Колко време е живяла в тази мръсотия?“ – помисли си Елена.

Виждайки изненадата в погледа на гостенката си Мария каза:

-А това ли, та аз не съм се къпала от 13 години.

В стаята се търкаляха счупени мебели и съдове, раздрани дрехи бяха разхвърляни навсякъде, а пода бе покрит с дебел слой мръсотия.

В другите стаи положението беше още по отчайващо. Някои от вещите дори бяха покрити с плесен. В хладилника на старицата нямаше почти никаква храна.

Сърцето на Елена се сви от жалост. Тя запретна ръкави и започна да чисти. Изхвърли мухлясалите и повредени неща, но трябваше да бъдат заменени с нови. Какво да прави?

Тогава тя се обади на свои приятели и им разказа за съдбата на самотната жена.

В жилището на Мария се появи нов диван с ново бельо, чисти дрехи, без дупки и мебели, които не се разнищваха. Мръсотия беше изчезнала, а хладилника блестеше с поразителна чистота. На рафтовете му се  появи нормална храна.

Мария бе вече по-добре отколкото преди. Тя имаше вече чист апартамент, нови приятели, които я посещаваха редовно и се грижеха за нея. А тази компания бе много важна за нея.

Самотата бе ограбила живота ѝ, но хората смилили се над нея ѝ дадоха много любов и радостни дни.

Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.