Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Докторът отвори една папка и се появиха типичните таблици на изследванията. Стоил много добре ги познаваше, защото стотици пъти му бяха правили изследвния

– Така, – започна докторът, – би трябвало да повторим изследването. Работихме с много малко количество. Предполагахме, че е заразена, но нищо такова не открихме.

– Абсолютно нищо ли? – попита Стоил

Докторът сви рамене.

– Вие казахте, че синът ви се инжектира с това? Не се притеснявайте, това е само по-мощен комплекс от витамини.

– А това дали действа за подмладяване и добавяне на допълнителна енергия, за такива хора, възрастни като мен?

– Концентрацията на витамини и минерали е доста завишена. Разбира се те могат да усилят способността за съсредоточаване и усещане на жизненост, но не правят чудеса. Несъмнено става въпрос за по-ефикасен комплекс от другите, които навярно взимат студентите.

След това лекарят махна с ръка и продължи:

– Понякога хората плащат купища пари за да се доберат до някакво свръх лекарство. Залъгват се с илюзията, че ще станат по-млади или по-умни. Надявам се синът ви да не е от тях.  Става дума за плацебо ефект.

Докторър се настани в креслото и продължи да обяснява:

– Смъртта ни ужасява и ние изпадаме в паника, а това е пълна глупост и губене на време, – посочи с ръка таблиците върху листовете. – Не можем да я спрем, нито да я удържим, само можем малко да я забавим. Смъртта е необходимо нещо. Смъртта на една клетка предполага възобновяване. Ако едни клетки не умират и на тяхно място не се раждат други, ние не бихме могли да живеем. Кажете на сина си да се храни добре, да спортува, да се наслаждава на живота и да не си създава трудности.

– Добре, докторе, той е млад, ами аз?

– Вие също, само че в малки дози.

Стоил излезе потресен. Хубавото бе, че това не бе някакъв наркотик. Накрая и той самият разбра, че никакви опити и лекарства получени от такива изследвания не биха могли да доведат до безсмъртие, или вечна младост, нито дори да удължат живота.

По времето на царуването на император Александър III войникът Орешкин се напил в кръчмата. Започнал да буйства.
Опитали се да го укротят като му посочили портрета на императора. Пияният се развикал:
– Плюя на вашия император!
Арестували го и завели дело срещу него за оскърбление на императора. Когато Александър се запознал с делото, разбрал, че цялата история не струвала пукната пара. Затова написал в папката: Делото да се прекрати. Орешкин да се освободи. Мои портрети в кръчмите да не се окачват. И заповядал:
– Предайте на Орешкин, че и аз съм се изплюл на него.

В Windows обикновено не може да се създаде папка с име „con“.
Много сайтове твърдят, че това е личното желание на Бил Гейтс, който се е подразнил като дете от тази дума, която  означава „бот“.
Всъщност всичко е много по-просто. Това ограничение е от времето на операционната система MS-DOS. Там „con“ заедно с други подобни обозначения, като prn, aux, nul, били резервирани за вход-изход.
За това и не трябва да се създават папки с такова име.