Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Двама попийнали мъже седят на масата в едно заведението и опитват да разговарят чрез загубилите си контрола езици.

– Знаеш ли, кой е най-големия подвиг на един истинския мъж? – пита единият.

Другия прави жалък опит да се почеше по главата, но това не му помага особено и се втренчва любопитно в задалия въпроса.

– Това е, – тържествуващо казва първият, – по пантофи на бос крак, да отидеш за хляб и след седмица да се върнеш, като през това време си бил някъде на екскурзия….

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

„Понеделник….“ – болезнена мисъл, която бележи сутринта на първия ден от седмицата.
С ненавист гледам звънящия будилник. Обещавам си: “ Поне още пет минутки ще полежа“. Изведнъж скачам, минали са цели 20 минути. Закъснявам! Ужас!
Бягам в галоп до банята. По пътя събарям всичко, в което мога да се спъна. Настъпвам по опашката мирно спящата котка и в бързината улавям недоволния й поглед.
Стигайки до душа и сякаш чувам котката да мърмори: “ В краката си трябва да гледаш..“
Оглеждам се в огледалото и изтръпвам от ужас пред рошлата, която ме гледа от там. Бързо измивам зъбите и лицето си. Някаква натрапчива мисъл минава през главата ми, че отново няма време за закуска.
Тичам към гардероба. По пътя се спъвам в котката. Обличам се и ругая всички копчета, които бягат изпод пръстите ми и не искат да влязат в илиците. Чорапите отново ги няма. Къде съм ги оставила? За една жена е убийствено да обува чорапогащник. Защо ли? Не ме питайте…пак бримка.
Набързо прокарвам гребена през косата си и тичам с чантата в ръка към асансьора. Излизам от входната врата и забелязвам, че съм по пантофи.
Връщам се назад и роптая:
– Пак е понеделник..ох, тежък ден..
Не обичам понеделниците и това е. Как защо? Трябва да ставам рано и да ходя на работа и то след като съм имала два почивни дни. Обичам работата си, но не в този ден. Тогава ми действа подтискащо.
В понеделник сутрин обикновено съм тъжна, смачкана и недоволна. В този ден всичко изтървам, почти нищо не успявам да направя и се разстройвам.
Да, понеделник е един обикновен ден. Е, може и да го обикна. Само трябва да си изменя отношението към него.