Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!

Тази сутрин Виктор закъсняваше за работа. Дали часовникът не бе звъннал или той не бе го чул, нямаше никакво значение. Виктор трябваше да се състезава с времето, от което сериозно бе изостанал.

Когато се върна от работа, го чакаше го пухкава изненада. На креслото му се бе настанил гостенин, който го посрещна с мяукане.

Виктор разроши косите си с ръка и усмихвайки се каза:

– До колкото си спомням тази сутрин нямах котка.

Той погледна към прозореца, който бе забравил, когато бързаше за работа и поклати глава, след това се обърна към неканения си гост:

– Ясно от къде си се промъкнал. Странно държиш се, сякаш тук си живял цял живот.

Виктор огледа котката, която се оказа котарак.

– Няма нашийник, – каза си Виктор.

След първото запознанство, котаракът започна да обикаля Виктор и да се отърква в крачолите на панталона му, като от време на време мяукаше.

– Навярно си гладен, – каза си Виктор и бързо отиде до близкия магазин.

Там той бързо купи храна и котешки принадлежности, а след това се върна обратно.

Котаракът беше толкова доволен, че мъркаше, докато ядеше.

След като го нахрани, Виктор обиколи съседите си, с един единствен въпрос:

– Да ви се е изгубила котката?

Но съседите вдигаха рамене и не можеха да кажат, чий е изгубеният котарак.

– Явно, ще останеш при мен, но утре трябва до отидем до ветеринара.

На следващия ден новоизпечения собственик заедно с котарака посетиха близката ветеринарна клиника.

Котаракът бе проверен за паразити, бълхи, ваксинираха го и му направиха всички необходими процедури.

Ник, така нарече котарака си Виктор, вече се чувстваше като у дома си. Когато откри банята, веднага скочи във ваната. Спокойно, там нямаше вода.

Когато Ник  се запозна с новата обстановка, взе да се заседява в скута на Виктор. През останалото време се въртеше край новия си стопанин и постоянно си „просеше“ милувки.

Виктор разказваше на приятелите си за появилия се от не знам къде котарак:

– Мисля, че е доволен от новото си място. Какво да го правя, той сам избра мен и моя дом.

Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

За коя част на тялото първоначално е била предназначена пижамата?

Думата „пижама“ в превод от персийски означава „дреха за краката“.

На Изток пижама са наричали само леки панталони.

В Европа тя били донесени от Индия от англичаните през 18 век.

След доста десетилетия пижама започнала да се нарича комплект от панталон и риза.