Случвало ли ви си е да кажете „да“, когато всичко вътре във вас се съпротивлява на това? Може би, често ви се налага да криете своя протест, защото има хора, на които не можете да откажете. Или за вас темата за отказа е станала жизнено важна, защото от вашата доброта и отстъпчивост се ползват всички, които не ги мързи.

Защо на човек му е трудно да каже „не“?

Причините са най-различни. Обединява ги само едно, техният източник идва от детството ни.

Всяко семейство си има свои представи за ценностите:

Не трябва да се отказва на по-големите, те знаят по-добре от вас нещата.

Не трябва да се казва „не“, защото това може да обиди хората.

Днес ще откажеш, а утре на теб ще откажат.

Щом са ти казали да действаш, изпълнявай без много да говориш.

Трябва да се помага на добрите хора, това е признак на интелигентност. Иди разбери сега, кой е добър и кой лош!

В детството всичко се е оценявало по други параметри. Страх да нарушиш родителските наставления, страх да се окажеш лош в очите на околните, страх, че можеш да получиш наказание, всичко това ви кара да се съгласявате, дори във вас да бушува протест.

Гърлото ви пресъхва и устата ви сякаш е пълна с пръст. Вие навеждате очи и скривате възмущението си.

Умението да се отказва е индикатор за зрелост на индивида. Ако хората безцеремонно нарушават вашите граници, без да чувстват неудобство от това, показва, че нещо не е наред със самите вас.

Съществува хитра уловка!

Когато не можете да откажете, започвате да хитрувате, да лъжете и да извъртате. Намират се и хора, на които вие отказвате. И кои са тези хора? Това са тези, за които вие сте сигурни, че ще ви разберат и ще ви простят, защото ви ценят и обичат.

Така се получава, че не отказвате на тези, които са важни за вас, според някакви ваши критерии. Правото на отказ вие реализирате с тези, които наистина търсят вниманието ви, отстъпка и гъвкавост от вас.

Съществуват прости начини за безконфликтно общение. Можете да се научите да отказвате разумно и правилно, без да обиждате или наранявате другите .

В живота какво ли не се случва?! Дори птици и зверове се обръщат за помощ към хората.

Николай е запален по гъбите. Той често ходи в гората да ги бере.

Веднъж както си вървеше по една горска пътека Николай чу странни звуци, сякаш дете плачеше.

Той тръгна в посоката, от която идваха звуците и видя огромен елен. Първоначално Николай се уплаши и веднага си помисли:

„Ами ако ме нападне? Казват, че елените през есента са много агресивни“.

Но еленът стоеше и го гледаше, а очите му бяха тъжни.

– Какво искаш? – попита Николай животното.

Еленът отново издаде жалостив звук, приличащ на плачещо дете. След това се обърна и тръгна. Изви глава назад, потърси с очи Николай, сякаш го приканваше, да върви след него и отново тръгна.

– Е, добре, щом ме каниш, – примирено каза Николай и тръгна след елена.

Двамата, човекът и животното, вървяха дълго.

Еленът го доведе до женска, която бе попаднала в плетеница от тел. Такава преграда обикновено слагаха през зимата за зайци.

Животното лежеше омотано в тела и при всеки опит да се освободи, още повече се заплиташе.

„Какво да правя? – помисли си Николай. – Да я помоля малко да се помести напред, за да освободи краката си от плетеницата. Та това е глупаво“.

Но се чу да казва на елена:

– Твоята има доста големи размери. Кажи и да се премести малко по-напред. Това ще бъде достатъчно за да се освободи.

Еленът като че ли и изврещя нещо и женската безполезно помръдна крак напред.

Явно Николай трябваше да се намеси. Той внимателно извади крака на женската от кълбото тел, което се бе образувало от опитите ѝ да се измъкне.

Забеляза, че крака на животното кърви. Извади кърпичката си от джоба и внимателно превърза нараненото животно. След това ѝ даде малко хляб от торбата си. Тя бе съвсем умаляла от опитите си да се освободи.

Най-накрая Николай реши да си тръгне. Еленът изтропа с крак, сякаш му казваше:

– Хайде, ще те върна обратно.

Николай се засмя:

– Няма нужда, друже, аз знам пътя.

Тогава еленът кимна с глава, може би това бе жест за благодарност и тръгна с женската навътре в гората.

Леля Пена притича и запъхтяна набързо каза:

– Чу ли, патриарха забранил абортите …

– Много правилно, – каза Мима, – как можеш да убиваш собствените си деца?

– Така де, ето Анастасия от петия етаж от черен забременя и все пак го роди, – съгласи се леля Пена.

Мима въздъхна. Тя бе младо момиче, почти на 19 години, но около нея подобни инциденти не бяха рядкост.

Скоро бе свидетел как нейната приятелка Невена изпадна в немилост заради детето, което растеше в утробата ѝ. Осъждаха я някои съседи, роднини и познати.

– Къде е мъжът ѝ?

– Едва ли ще се съгласи да го гледа сама.

– ……. сега новородените ги продават извън границата на баснословни цени.

След това следваха одумвания за други жени:

– Ами Иванка се развежда с мъжа си, а детето им е само на две годинки.

– Славена зачена извън брака си от друг.

– Виж Димитрина, още не откърмила детето си, иска да се развежда, не могла да задържи мажа си.

Приказки, клюки, …., а Невена навеждаше поглед и бързо отминаваше хората, които я гледаха с упрек.

Веднъж Николина спря Невена и двете се разприказваха.

– Моите родители бяха много недоволни, когато дъщеря ми още не бе навършила годинка, а аз реших да се разведа с Борис, – сподели Николина. – Болно ми беше, измъчвах се. Докато аз се грижех за детето и дома, той се бе хванал с някаква студентка ….

Невена съчувстваше на болката ѝ, но не знаеше какво да ѝ каже, за това разказа своята история накратко:

– Ние с Григор изобщо нямаме намерение да се събираме, той гони кариера, щели да го повишават … и аз го оставих.

– Ще го отгледаш. Ние жените сме силни, за това толкова милеем за децата си……. Знаеш ли, останала ми е една количка от дъщеря ми, тя вече порасна и взе да тича, би ли я взела за детето, което очакваш?

Очите на Невена се уголемиха от изненада, а след това се напълниха със сълзи:

– Вие сте единствения човек, който ме подкрепи. До сега съм слушала само обиди и злобни подмятания зад гърба си. Благодаря ви.

Сега Невена вече знаеше, че решението ѝ да задържи детето е правилно.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.