Старши лейтенант Николай Симеонов се връщаше от работа. Вечерта бе прохладна, но в по-късните часове се очакваше да стане студено.

Изведнъж той чу:

– Помощ! Помощ! – крещеше женски глас, в който се усещаше уплаха и напрежение.

Краката на Николай сами го понесоха към зова за помощ.

В една от близките къщи се бе взривила битовата газ и се бе разразил пожар. Огнените пламъци облизваха вече всички краища на дома.

Пред къщата стоеше безпомощно жена и отчаяно кършеше ръце. Когато видя притичалият Николай, протегна ръце към пламъците и изплака:

– Помогнете ми, там е синът ми!

След това жената се свлече на земята и се разрида.

Николай без много да мисли, се хвърли в огнената жар. Първата му работа бе да спре крана с газа.

В кухнята той видя момче на около шест години. То бе замаяно от взрива и седеше в полусъзнание на един стол.

Докато съседите извикаха линейка и пожарната, Николай изнесе детето и започна да гаси огъня.

Той още не знаеше, че спасявайки момчето е получил 70% изгаряния по тялото си.

Николай Симеонов бе самоотвержен мъж, готов да се притече на всеки на помощ.

Когато по-късно го попитаха:

– Какво си мислехте, когато се втурнахте в горящата къща?

Той скромно отговори:

– На мое място всеки би постъпил така, чувайки вик за помощ.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.