Тодор даваше всичко от себе си. Той бягаше много бързо.

Пред него нямаше никой, а така му се искаше само за миг да погледне назад, за да види къде са другите играчи.

Треньорът му неведнъж го бе съветвал:

– Не поглеждай назад.

Желанието на Тодор да се обърне бе толкова голямо, че му бяха необходими целенасочени усилия, за да запазя фокуса си напред.

След края на състезанието той си признаваше:

– Въпреки че печелех, имах желание да погледна назад, за да видя къде са опонентите ми и колко близо са! Но това поглеждане можеше да ме забави и да отклони фокуса ми от целта. Ако моят опонент е достатъчно близо, можеше да всее паника в сърцето ми и аз бих загубил това, което щеше да бъде мое. Това, че е много близо до мен, може да ме притесни, че ще ме надмине.

– Така си е , – потвърди приятелят му Огнян. – Всички знаехме, че ако погледнем назад или наоколо към това, което другите състезатели правеха, или се опитаме да разберем къде се намират, това ще ни забави. Поглеждането назад би ни накарало да загубим фокус не само върху завършването на състезанието, но и върху спечелването му или евентуално да подобрим и последното си време.

Запомнете, Исус вече е спечелил състезанието за вас. Всичко, което трябва да направите, е да държите очите си вперени в финалната линия.

Врагът ще ви нашепва изкушения и съмнения в ушите. Приятелите и семейството може да ви кажат да се откажете или да поемете по друг маршрут, дори да откъснете поглед от наградата, но не се отказвайте.

Бягайте и не поглеждайте назад.

Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.

Рени бе на брега на морето. Тя възприемаше визуално величината му. Усещаше бушуващият му ритъм и солената миризма.

Тя обичаше да стои на брега на морето, достатъчно близо, за да може водата да докосва пръстите на краката ѝ, след всяка разбиваща се вълна.

Рени гледаше напред, докъдето ѝ стигаха очите. Безкрайна гледка изпълнена само с вода.

Когато вълната отново докосна краката ѝ, тя се усмихна:

– Това докосване ми напомня за поканата, която Исус отправя всеки ден. Той ме кани в живот, свободен от робство, напълно потопен в дълбините на Неговото безгранично присъствие, любов, благодат, мир и радост.

Такъв призив да се живее в свобода получава всеки от нас.

Ежедневната покана, ни зове:

– Напусни бреговете на комфорта. Почини си в дълбините на това, което е Той.

Това е покана да заменим живот, който държим под контрол, с живот воден от Неговия Дух.

Не позволявай да те спре каквото и да е, за да направиш тази замяна.

Слави скептично присви очи:

– На приказки е лесно. Много хора твърдят, че са приели Христос, но малцина носят Неговия характер.

– Истинският последовател на Исус ….., – започна Петко дълбокомислено, но бе прекъснат от Милан.

– ….. е пълен с благодат. Закотвен е в истината и е безстрашен в любовта. Не играе на сигурно.

– Той обича цялостно, – обади се и Методи. – Прощава от сърце и живее отдадено за другите.

– Ако казваме, че Го следваме, но животът ни не Го отразява, какво всъщност следваме? – попита Слави.

Милан плесна с ръце:

– Не е нужно да се имитира християнската култура. По-добре да гледаме към Христос.

– Ходим ли, както Исус? Отразяваме ли Неговата природа в начина, по който обичаме, водим и живеем? – въздъхна дълбоко Панайот, който до сега само седеше и слушаше.

– Който твърди, че живее в Него, трябва да живее както е живял Исус, – поклати глава Станимир.

Останалите се съгласиха с него.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.