Габи бе майка на четири малки деца. Тя бе чула ясно от амвона:

– Всеки християнин е призван да има лична връзка със Бога.

Тя бе усещала неговото присъствие, жадуваше да го познава повече, но си казваше:

– Как бих могла да намеря време и сили да опозная Бога? Всичкото ми време е заангажирано с децата и дома.

Но желанието ѝ бе толкова голямо, че тя си устрои кътче в малкия килер под стълбите.

Сложи там малък плот, който подпря с пънчета от двора. Прибави и един стар стол, който вече не използваха. До този момент той събираше само прах на тавана.

На плота постави Библията си, учебни помагала, листове за писане и химикалка.

Вечерта нави часовника за четири часа и си легна.

Когато алармата възвести, че е време за ставане, Габи нямаше никакво желание дори да отвори очи, но си каза:

– Поставила съм си цел. Няма да се откажа толкова лесно.

Трудно бе, но се измъкна изпод топлата завивка. Тъмния и мрачен килер изобщо не поощри усилията ѝ, но тя бе взела решение и няма да отстъпи.

Очите ѝ едва гледаха, не можеха да се фокусират върху текста, който искаше да прочете.

Като начало започна да пее. Това малко я поразсъни. След това взе Библията и започна да чете на глас. Поне бе будна.

Няколко сутрини повтори процедурата. Така започна упорита борба с натрапчивата мисъл:

„Няма смисъл. Не мога да успея. Имам желание, но ….“

– Господи, – извика Габи, – помогни ми, да Те опозная още по-добре. Сама не мога да се справя. Нужен си ми повече от всякога.

Измина месец и Габи усети радостта от дисциплината, която си бе наложила.

Тя вече спонтанно разчиташе на Божия Дух, който ѝ разкриваше мислите и намеренията на Отец. Писанията за младата майка оживяха. В молитвите си стоеше дръзновено пред Бога и получаваше попросеното.

БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.

В топлите води на Атлантика е разположен един зелен остров. Човек, който не знае какво се намира на този участък е уверен, че това е райски кът.

На змиевата суша няма магазини, хотели, жилищни сгради, училища, детски градини и други учреждения. Това е абсолютно безлюдна земя.

Змиите са завоювали острова и се явяват негови пълноправни собственици. На 1-2 метра се разполагат от 1 до 5 влечуги. Територията буквално кипи от тях. Стотици лежат на брега, обграждащ зелената гора.

На дърветата и храстите можете да видите гнезда на змии, ако минавате наблизо, но не много, защото е опасно. Можете да бъдете ухапан от отровна змия.

Този остров не се препоръчва, да се посещава, но страното е, че се намират хора, които са готови да се подложат на подобен риск. Единствено на биолозите един път в месеца е разрешено да посещават острова, за да изследват обитателите му.

Жителите на съседните острови гледат на Queimada Grande като вариант за смърт и се боят от „змийското царство“.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.