Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Учените са установили, че добрите дела и помощта, която оказваме на другите, допринесат за постепенното премахване на социалната фобия.
Социалното тревожно разстройство е ирационален страх от взаимодействия с други хора. Тя може да достигнат до такава степен, че лицето да се оттегли вътре в себе си и да ограничи социалния си кръг до минимум.
В проучване проведено за 4 седмици взели участие 115 души, разделени на три групи.
Първата група от участниците са били помолени редовно да правят добри дела, като помага на съседа да коси, да дарят пари за благотворителност или да мият чиниите в дома си.
Втората група от хора е трябвало да увеличат броят на ежедневните социални контакти с други хора, а третият – просто да записват ежедневните събития, без да променят обичайното си поведение.
В края на експеримента се изяснило, че хората, които редовно правят добри дела, са почнали повече да общуват с другите, въпреки че не им е казано да правят това. Те започнали по-лесно да общуват с непознати и страха от комуникацията постепенно отслабнал.
Авторите на изследването обясняват своите изводи, по следния начин. Хората с благодарност се отнасят към лицето, което се стреми да им помогне, така очакванията за общуване с други хора са се променили.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.

Не бива да забравяме за това, че именно църквата в Южна Африка се трудеше и молеше, страдаше и се бореше за това, по време на големите промени, когато бе премахнат режима на апартеида и хората придобиха нова свобода. Всичко премина без големи кръвопролития, въпреки очакванията на някои.
И отнова, именно Църквата  запази живота в комунистическа Източна Европа и със своите шествия показа, че не трябва да се живее така.
Църквата, въпреки безумията и паденията, отиваше в болниците, в училищата, в затворите и на много други места, където беше нужно и продължава да го прави.
Църквата това е „семето Божие“, „всички, които вярват в Исус и го следват“ или „хора, които със силата на Святия Дух участват в раждането на новото творение“.
Вятърът, огънят и птицата бяха дадени, за да може Църквата да бъде Църква и Божият народ наистина да бъде такъв.
От това следва нещо удивителни и невероятно.
Духът ни се даде, за да можем ние обикновените хора, в някаква степен да станем такива, какъвто е Исус.

Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.