Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.

Манол не замина с родителите си. Оставиха го да посрещне братовчедка си, която щеше да пътува извън страната, но за два дни бе решила да им погостува.

На Манол това изобщо не му хареса. Той се надяваше като остане сам, съвсем друго да прави, а не да забавлява и развлича Стела. Но какво да се прави и този път нямаше да бъде, както на него му се искаше.

Манол посрещна Стела на гарата, а после двамата отидоха у тях. Родителите му бяха напълнили хладилника, а майка му заръча:

– Каквото решите, това си пригответе. Има готови храни само да ги претоплите, но има и достатъчно продукти, ако решите сами да си сготвите нещо.

Щом влязоха в хола, Стела се тръшна на канапето и весело каза:

– Страшно съм гладна. Хайде да си приготвим страхотна вечеря. Не някаква си салата и претоплено месо. Иска ми се нещо по-специално.

Стела стана и внимателно разучи кухнята. Отхлупи капаците на тенджерите, огледа тиганите. Надникна в шкафовете и чекмеджетата. Разузна какво има в хладилника. Провери какви билки и подправки има налице.

Тя се спираше за малко, замисляше се и промърморваше:

– Ммм…..Уф….Аа, аха…..

Най-накрая, като генерал взел окончателно решение преди битката, инструктира набързо Манол:

– Нарежи зеленчуците. …Не там, ей тук…. Малко домати, зелени чушки, лук, …да, точно така ….

Стела извади пиле от хладилника и го сложи да се вари. Завъртя се бързо из къщата и за миг изчезна. След малко в стаята се разнесе приятна музика.

Когато пилето се свари, постави дъската за рязане на кухненския плот, извади големият нож от чекмеджето и наряза месото на пилето. Бульона, който се бе получил при варенето отдели в друг съд.

Сложи малко зехтин в тигана и включи котлона. Когато зехтина взе да пука, Стела пусна в тигана няколко скилидки чесън и запържи парчетата месо от двете старани.

Миризмата, която се отделяше от тигана, изпълни със слюнка устата на Манол.

– Ех, защо няма сега малко маслини, – възкликна Стела. – Не от буркан, а обикновени.

След това тя извади парчетата изпържено пилешко месо и ги сложи в чиния.

– Маноле, почакай, – каза тя, – Не бързай, още не съм свършила. Докато чакаш, защо не подредиш масата?

Стела сложи в тигана отново зехтин и се зае с пърженето на лука. Когато той стана кафеникав, тя прибави ситно нарязаните чушки и домати, които търпеливо изчакваха до този момент на дъската. Поръси всичко това с нарязан магданоз и разбърка.

Манол не издържаше вече, ако още малко вдишваше от тези вкусотии…

– Не пипай месото или каквото и да било, – скастри го Стела. – Жалко е да си развалиш апетита. Ама какво ти става? Защо бързаш толкова? Я се въздържай малко!

След това отново върна пилешките парчета в тигана и всичко заля с бульона. Изчака го да заври. Стела намали котлона и прибави сол и смлян черен пипер. Захлупи тигана, като остави съвсем малък отвор.

Докато течността завираше, Стела прибави съвсем малки кубчета картофи и ситно нарязана люта чушка. Бульона се изпари и гъстия сос обви пържените парчета месо.

Манол пламнал в очакване, преглъщаше потоци от слюнка. Най-накрая порциите бяха сипани в чиниите и двамата седнаха на масата въоръжени с вилица и нож.

Нямаше нужда някой да подканя Манол. Той се нахвърли като разярен звяра върху плячката си. След като изпразни чинията си, Манол въздъхна доволно и се облегна на стола.

Той погледна с умиление Стела и си помисли: „Не било чак толкова лошо да ти гостува момиче ….“

Много е трудно да преодоляваме дадено разстояние с търпение.

Обикновено си мислим, че ни трябва много търпение, за да лежим на леглото, когато сме болни. Въпреки това, не мисля, че е  много трудно да се постигне търпението на един болен.

Вярвам, че търпението има много по-голямо значение, като например, издръжливост за изминаването на дълъг път.

Голяма сила изявяват тези, които остават спокойни по време на скръб или безропотно понасят ударите на враждебно настроените към тях.

Но знам нещо, което въплъщава в себе си още по-голяма сила. Това е да останеш на работата си, приемайки ударите на другите, страдайки с наранено сърце да продължаваш своя път. Дори и дълбоко огорчен в духа си, да продължаваш да изпълняваш ежедневните си задължение.

Така е постъпвал Христос. Много от нас могат да въздържат сълзите си при болка, но по-трудно е да проявим търпение на улицата.

Ние сме призвани да погребем мъката си не в летаргично спокойствие, а в деятелно служение – в банката, в работилницата, при разговори и насърчаване на другите. Такова погребване на мъката е много трудно, но именно в това се заключава преодоляването на разстояния с търпение.

Такова е било Твоето търпение, Сине Човешки! То е съчетавало в себе си ожидание и напредване по пътя, очаквайки цели и изпълнения на по-малко важните неща в това време.

Виждам Те в Кана, как превръщаш водата във вино, за да не бъде помрачена сватбата. В пустинята нахрани народа с хляб, облекчавайки нужда му.

През цялото време Ти носеше голямо бреме, с никого не го сподели, на никой не се оплака от него.

Хората молят за дъга в облака, а аз бих искала повече от Теб. Бих искала да донасям радост на другите.

Моето търпение ще достигне до съвършенство, когато съумея да работя на лозето Ти.

Авраам е бил подложен дълго време на изпитание, но след това е бил щедро възнаграден. Бог го изпитвал, като дълго отлагал изпълнението на обещанието Си.

Сатана го подлагал на изкушения. Хората му завиждали, недоверчиви били спрямо него и му се съпротивлявали. Сара го смирявала със своето недоволство.

Но той понесъл всичко с търпение. Авраам не се е съмнявал в Божията правда, подчинил се е на безкрайна мъдрост на Бога и мълчаливо е преживявал дългите отлагания, като е очаквал Божижиите обещания на определеното време.

Търпеливо чакайки, той е получил обещаното.

Обещанията на Бога не могат да останат неизпълнени. Дълготърпеливото очакване няма да бъде излъгано. Това, което с вяра очакваме, непременно ще се осъществи.

Поведението на Авраам осъжда нетърпеливия дух. Прекратява ропота, поощрява търпението и покровителства кроткото упование и подчинение на Божата воля и Неговия път.

Не забравяйте, че Авраам е бил изпитан, той търпеливо чакал и когато е получил обещаното е бил удовлетворен.

Подражавайте на неговия пример и ще споделите същите благословения.