Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.

Кокосовият остров е фантастично царство на акулите. Водната зона е покрита с океанска флора и фауна.

Островът в момента е все още необитаем. Преди около 500 години на остров Кокос са открили пирати, бягащи от правосъдието.

Основното съкровище на острова е неговата природа.

Необитаемият остров от 20 години насам е природно наследство под опеката на ЮНЕСКО.

Околностите на острова са доста привлекателни места за любителите на подводните приключения.