Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Ангелов бе биолог по професия, а приятелят му Михов специалист по аеродинамика. Двамата се познаваха още от училищната скамейка.

Въпреки различията в интересите им, те имаха и общи теми. Факта, че двамата упражняваха различни професии красноречиво говореше за това.

Независимо от това има нещо общо между биологията и физиката. Двамата приятели разговаряха именно по тези въпроси.

Един ден Ангелов попита приятеля си:

– Не е ли странно, че големите насекоми летят с крила, които са твърде малки в сравнение с тяхното тяло. Вземи за пример пчелата.

Михов направи няколко бързи изчисления и категорично заяви:

– Въз основа на теглото на пчелата и площта на крилата ѝ, тя не би трябвало да може да лети. Това противоречи на законите на физиката.

Михов бе направил малка грешка. Той бе направил изчисленията си така, сякаш пчелата лети с твърди криле.

– Да, но те летят, възкликна Ангелов. Ти взе ли по внимание, че пчелите имат гъвкави криле?

– Не, – поклати глава отрицателно Михов. – А това има ли някакво значение?

– Дали има, ти ще кажеш. Ти си специалиста. Не е лошо да вземеш под внимание, че те размахват криле нагоре и надолу, но извършват и кръгови движения, – посъветва го Ангелов.

– Да, прав си, – Михов започна да клати глава и да разсъждава на глас. – Тези техни движения създава въздушен вихър под тях, който дава възможност на малките крила да повдигат масивните тела на пчелите.

– Знаеш ли, че пчелите могат да извършват със своите криле до 250 движения в секунда и да летят със скорост до 65 километра в час, – отбеляза Ангелов.

– Невероятно! – възкликна Михов.

– В крайна сметка твърдението, че пчелите нарушават законите на физиката и не би трябвало да могат да летят, е мит, породен от погрешни изчисления, – засмя се Ангелов.

Двамата приятели се разсмяха и се потупаха по раменете.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

Невена непрекъснато наблюдаваше съученичката си Катя, която според нея бе много красива и популярна сред всички в училище, затова често си казваше като я гледаше:

– Ех, ако бях като нея! …… А какво съм аз? ….. Мразя се такава, каквато съм.

Един ден Невена призна пред Катя:

– Мисля си, че ако бях като теб, щях да се харесвам повече.

Съученичката ѝ се засмя и простичко обясни:

– Ти не искаш да бъдеш Катя, а искаш да имаш свободата, която виждаш и добрата новина е, че можеш да я имаш.

– Каква свобода? – Невена тръсна глава неразбиращо.

– Истината е, че когато правим сравнения въз основа на това, което виждаме отвън, това ни пречи да разберем сърцето на даден човек. Знаеш ли, преди аз тайно негодувах поради Божието дело в живота на другите, особено когато това водеше до успех? Това да се радваш поради Божието намеса за друг човек не омаловажава Божието работа в твоя собствен живот.

– Ако не се радвам за успеха на другите, това може ли да повлияе на желанието на Бог да работи и чрез мен? – уплашено попита Невена.

– Ако негодуваш против победата им, това вече е проблем. С други думи казано ти си изградила крепост, която трябва да събориш.

– Какво да правя? – нервно изпъшка Невена.

– Признай пред Бога завистта си и го помоли да я премахне от сърцето ти …
– И това ще помогне ли? – прекъсна я невярващо Невена.

Катя се засмя и прегърна съученичката си, след което добави:

– Пробвай!