Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Бащата гледаше гневно сина си Асен:

– Ти си повече от статистическа случайност, брак на наследствеността и обществото. Благодарение на Бога ти си изваян от нищо в нещо. Разбери, Той те е направил уникален.

– Светското мислене като цяло не приема това, – смънка под носа си Асен.

– Е да, – съгласи се бащата. – Обществото заявява, че можеш да правиш всичко, което пожелаеш? Но можеш ли в действителност?

– Не всичко, – въздъхна тежко Асен.

– Бог никога не произвежда предварително или масово хора. Той прави всичко ново. Така че и ти чрез Него можеш да направиш нещо, което никой друг не може да направи и то по различен начин от другите.

– Така е, но …

– За това внимателно разбери кой си, проучи работата, която ти е поверена и тогава се потопи в нея.

Асен вдигна само рамене, а баща му продължи:

– Когато успяваш в работата си и я вършиш по-добре от останалите, Бог се усмихва. А има ли нещо по-хубаво от това?

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.