Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Да обичате е изтощително. Това  си е работа.

Повечето хора не разбират, че тяхното физическо състояние оказва силно влияние на техните взаимоотношения с околните и способността да обичаме.

Всяко действие на обич, отнема физическа енергия. Например за да изслушаш някого, поставяш нуждите на този човек пред твоите.

Опитвали ли сте да проявите заинтересованост към собственото си дете, когато се връщате уморен от работа? На вас ви е трудно дори да го изслушате, защото нямате сили за това.

Какво става със вашите взаимоотношения с околните, когато сте изтощени? Малките проблеми стават големи.

Какви навици трябва да практикуваме, за да се освежаваме?

На първо място трябва да имаме нужната почивка. За това Бог я е поставил между 10-те Божии заповеди.

Балансирано хранене. Изборът на плодове, зеленчуци и каква да е храна е много важно за организма и физическото му състояние.

Редовни упражнения. Нашите тела се нуждаят от активност. Едно време не се е изисквало повече движение, защото хората са ходели много и са извършвали често физическа работа.

Но днес, при нашия заседнал живот имаме само два избора: умора или спортуване. Изберете второто, за да бъдете пълноценни.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.