Януари. Рано сутринта термометърът показваше минус 5 градуса. Маринела раздаваше сено на конете. Почти всички коне позволява да бъдат прегърнати и погалени и едва след това се заемаха със закуската.

Но когато Маринела приближеше Нели, тя присвиваше уши. Кобилата се обръщаше с гръб и бе готова да я ритне. Маринела бе свикнала с тази ѝ реакция и стоеше на безопасно място.

Когато доведоха кобилата, ветеринарът я предупреди:

– На Нели трябва да се даде  „добър урок“. Тя трябва да разбере, кой тук е главния. Агресивна кобила е, с лош характер и проблеми в поведението. Ако ви ритне, когато ѝ носите храна, нека усети силната ви ръка, а храната приберете до следващото хранене. Осен това я поставете в малък бокс, по-лесно ще я хващате и когато отивате при нея не забравяйте камшика си.

Маринела гледаше своенравната кобила и си каза:

– Тя не разбира, че съм станала от топлото легло, специално да ѝ донеса храна.

А след това поемаше дълбоко дъх и започваше да увещава Нели тихо:

– Не се страхувай, няма да отида никъде, ще бъда с теб, до когато ти пожелаеш.

Маринела знаеше, че кобилата не я разбираше, но се надяваше животното да усети любовта в гласа ѝ.

Когато Нели завършваше закуската, навеждаше глава пред Маринела, която я чешеше между ушите.

– Странно, – чудеше се Маринела. – Защо трябваше да давам урок на тази нежна наранена душа.

Конюшнята скоро бе посетена от едно 12 годишно момиче, за което казваха, че има лош нрав и проблеми в поведението. Ана, така наричаха това опърничаво момиче, бе отказало да говори пред трима светила на медицината, а на психолога се бе изплезило, защото ѝ бе поставил диагноза „разтройство, причиняващо опозиция“.

Ана дори бе ударила социалния работник, който дойде в дома ѝ специално, за да работи върху промяна на поведението ѝ.

Ана често бе напускала дома си, без да се обади на родителите си. Какви ли не наказания прилагаха спрямо нея, но резултат нямаше.

Единственото добро, което можеше да се забележи у това дете бе привързаността му към кучето му.

Когато Ана видя Нели, тя веднага я обикна. Маринела разказа на момичето, как са искали да „подчинят“ кобилата, а след това я попита:

– Какво щеше да стане ако бях последвала съветите на ветеринара?

– Тя щеше да рита още по-силно, – отговори бързо Ана. – В тесния бокс, би се подчинила, но ако ѝ се отдадеше възможност да избяга, нямаше да можете да я стигнете. Аз я разбирам.

Маринела погледа изненадано момичето, а Ана продължи да обяснява:

– Тя не прави това нарочно и съвсем не иска да ви обиди. Просто тя се страхува.

– И какво трябва да се направи тогава? – попита Маринела.

– Тя се нуждае от увереност, че може да ви се довери, че ще бъдете до нея дори, когато ви рита.

Нужно е търпение. Колкото повече я притискате, толкова по-зле тя ще се държи. Тази кобила не може да постъпи по друг начин.

Родителите на Ана слушаха обясненията на дъщеря си за Нина и разбраха как да се държат спрямо нея.

През следващите няколко месеца Ана посещаваше редовно Нели.

Беше настъпила сериозна промяна в отношението на родителите към Ана, но и детето бе станало по-спокойно.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.

Тя бе интересна котка. Викаха ѝ Сузи. Живееше в един дом вече шест години. Нравът ѝ бе много груб. Никой не я бе чул да мърка.

Веднъж на съседното куче такъв отпор му даде, че то вече не посмя да дойде към нея.

На улицата се движеха само две котки, но котараците бяха дузина.

Първото раждане при Сузи мина успешно. При второто имаше малко усложнения, но премина всичко и се забрави.

През пролетта стопаните на Сузи решиха да си вземат куче.

Когато Чарли се появи в къщата, Сузи прие това за лично оскърбление. Първите няколко дни след идването на кучето, тя нощуваше на двора, но за яденето се прибираше.

Малко по-малко Чарли и Сузи започнаха да се опознават. Няколко дена заедно „се молеха“ за няколко хапки от масата.

А когато Чарли прогони наглите ухажори на Сузи, в сърцето на котката се прокраднаха топли чувства.

Но въпреки всичко, Сузи отново забременя. Този път всички котета, които роди бяха мъртви …

Чарли преживяваше случилото се пред вратата. А когато двамата се събраха, той облиза котешката муцунка.

От този ден Сузи не му даваше да се отдалечи от нея. Чарли заспиваше в креслото, а Сузи лягаше до него и го обръщаше с лапичките си. Облизваше ухото му. Накрая заспиваше положила глава на гърба му.

Сузи обикна Чарли, та нали той ѝ бе съчувствал, когато ѝ бе най-тежко.

Но как ще се развият по нататък нещата, никой не знаеше. Трудно бе да се прецени особено сега, когато стопаните му бяха забелязали, че Чарли е хвърлил око на съседския дакел.

Двама християни разговаряли.

– Аз съм свикнал да постигам всичко, което съм решил. Въпреки, че ми отказа, тя така или иначе ще стане моя жена, – казал единият.

– Но как така? Тя има лош нрав! Горда е и арогантна. За какво ти е такава? – изненадал се вторият.

– Нея Бог ще я променя, а аз ще я възпитавам, – самодоволно отговорил първият.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.