Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.

Мина Павлова е собственик на ресторант. Въпреки кризата бизнесът ѝ вървеше. Не че нямаше конкуренти, но винаги се стараеше клиентите ѝ да бъдат доволни, но не беше само това.

Веднъж тя видя възрастна жена да рови в кофите за боклук. Сърцето ѝ се сви от болка.

„Колко е тъжно всичко това, – помисли си Мина – тази възрастна жена сортира боклука, за да намери нещо за ядене“.

Тогава ѝ хрумна интересна идея.

Тя постави на тротоара пред ресторанта си хладилник. В него постави храната, която оставаше неизползвана, след затварянето на ресторанта.

– Нека всички, особено бездомните и бедните, да идват тук, да отварят хладилника и да се хранят с каквото си изберат, – каза Мина.

И всичко това бе съвсем безплатно.

Така се появи хладилникът или, както го нарекоха „вълшебния шкаф“ на тротоара. Той беше винаги пълен и отворен за всички в определени часове.

И това не беше всичко. Новината за щедростта на Мина се разпространи много бързо.

Посетителите на ресторанта, когато разбраха за инициативата на Мина, започнаха да плащат за излишните порции, които вечер се оставяха в хладилника за всички гладуващи.

Мина в интервю с един журналист каза:

– Без пари можеш да останеш, но от храна се нуждае всеки. Глупаво е да изхвърляме излишната храна, по-добре да я споделяме с другите.

Мисля, че това е отлична идея. Хубаво е човек да знае, че в света има и такива хора.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

В един британски пъб има всичко, за една уютна вечер: бира и ….котки.

Петък вечер и ти се иска да идеш с приятели на някое уютно място, за да споделиш с тях истории и новини от изминалата седмица. Да се отпуснеш и да забравиш за всичките си проблеми.

Бристолският пъб The Bag of Nails е напълно подходящ за това. В него можеш да получиш двойна доза „антидепресанти“. На първо място, разбира се, бира, а на второ … котки.

Именно котките са „специалитета“ на заведението, които привличат голям брой посетители.

На хората така им харесва заведението, в което обитават 15 котки, че те веднага след първото си посещение в него, стават негови редовни клиенти.

Котките създават изключително приятна атмосфера.